Алберто Моравия - Чочарка

— Картечници. Германците бият с картечници по американците — и избяга.

Всички се бяха разбягали, за да се скрият по дупки и пещери, а ние останахме съвсем сами сред мачерата, а картечното тракане не преставаше, стана дори по-настойчиво. За миг помислих да изтичаме и ние под някой заслон, но след това ме догневя да започна криенето отново тъкмо сега, когато се канехме да слезем във Фонди, да започваме отново нов живот, изпълнен със страх, какъвто бяхме водили цели девет месеца, и разгневена, казах на Розета:

— Картечниците… а знаеш ли какво бих казала аз? Че не ме интересува вече нищо и че въпреки тях ще сляза долу.

Розета не се възпротиви: и тя от скука и умора беше станала смела. Така ние се отказахме да се сбогуваме със селяните, които ни бяха оказали гостоприемството си толкова дълго време и които кой знае къде се бяха скрили сега, и без да ни е грижа за опасността от картечниците, поехме по пътеката, която водеше за долината, вървейки, без да бързаме.

Започнахме да слизаме от една мачера на друга и докато слизахме, си давахме сметка, че сме били прави да не се крием, защото тракането вече не се чуваше и всичко беше както преди. Денят бе хубав, майски, както всички други, с жарещо слънце, купите сено ухаеха на диви рози и прах, пчели бръмчаха и нямаше нищо, което да напомня за войната. А все пак имаше война и се натъкнахме много скоро на следите й. Най-напред срещнахме двама войници, които аз оприличих на американци по-скоро по това, което ни казаха, отколкото по униформите им, които не познавах. Бяха двама мургави ниски младежи и едва не се сблъскаха с нас, излизайки из храстите. Единият извика: «Хело!» или нещо подобно, а вторият каза на английски други думи, които не разбрах. Разминахме се и те, като оставиха пътеката, започнаха да се изкачват сред храстите прегърбени, с пушки в ръце и с очи, устремени нагоре под сянката на каските им, нагоре по посока на върха, откъдето идваше стрелбата на картечниците. Това бяха първите американци, които видяхме случайно. И сега, като размисля, считам, че и цялата война е случай, всичко ти се струва без причина, мръдваш само крачка вляво и те убиват, ако вървиш вдясно, се спасяваш.

— Видя ли ги? — попита Розета. — Това са американци.

— Смятах, че са високи и руси, а те били ниски и мургави — отвърнах аз.

Не знаех какво да й отговоря в момента, но впоследствие научих, че и в американската армия има хора от всички раси и цветове на кожата: черни, бели, руси и кестеняви, високи и ниски. Както научих по-късно, тия двамата били итало-американци, каквито имаше доста във войската поне в оня край, в който влизаше нашето селище.

Продължавайки надолу, ние се натъкнахме на едно санитарно отделение на Червения кръст, което почиваше на сянката на едно рошково дърво извън пътеката. Имаше едно походно легло, едно шкафче с лекарства и няколко войници. В момента други двама носеха на носилка свой ранен другар. Спряхме се да погледаме двамата войници, които, като слизаха от пътеката, едва пристъпваха към палатката, крепейки носилката. Раненият войник беше затворил очи и изглеждаше като мъртъв. Но не беше, защото тези, които го носеха, му говореха нещо, сякаш го молеха да не мърда, защото вече пристигаха, а той едва поклащаше глава в отговор, че ги е разбрал и да не се безпокоят. Но тази гледка на склона на планината, под палещите лъчи на слънцето, сред цъфналата гора, скриваща носачите до кръста, караше човек да си помисли по-скоро, че не само раненият не бе мъртъв, но и че войниците не бяха войници, и колата на Червения кръст не бе кола на Червен кръст, и въобще всичко това не бе действително, странно и абсурдно, необяснимо и неозначаващо нищо.

— Този войник е бил ранен от картечниците — казах на Розета, — можеше да се случи и на нас… — и вярвам, че го казах, за да убедя себе си, че картечниците съществуваха и че все още имаше сериозна опасност. Но въпреки това не се почувствувах много убедена.

И така мачера по мачера ние слязохме до разклонението на пътя при реката, където се намираше къщичката, в която бе живял клетият Томазино. Последният път, когато видях това място, то беше пусто както всички места, където имаше германци, които умееха не зная как да създават пустиня около себе си, защото, където отидеха, хората се изпокриваха и изчезваха. Но сега това място гъмжеше от хора. Селяни и евакуирани слизаха от планината пешком като нас или на мулета и магарета, натоварени с багажи, за да се върнат по домовете си.