Хулио Кортасар - Игра на дама

„Закостенялата кора на мозъка“, успя да си помисли Травълър. Чуваше смътно, че страхът, че Орасио, че асансьорът, че гълъбът — някаква осъществяваща комуникация система отново полека завладяваше слуха му. Значи горкият нещастник се боял, че той ще го убие, беше си за смях.

— Така ли ти каза? Трудно е да се повярва, знаеш колко е горд.

— Това е друго — каза Талита, взе му цигарата и дръпна жадно като в нямото кино. — Мисля, че страхът, който изпитва, е сякаш последно убежище, парапет, за който са се вкопчили ръцете му, преди да се хвърли. Толкова е доволен, че тази нощ го е страх, знам, че всъщност е доволен.

— Това — каза Травълър и вдиша като истински йога — Кука не би го разбрала, можеш да бъдеш сигурна. А аз трябва да проявя огромна интелигентност тази нощ, защото това за веселия страх е малко трудно за преглъщане, миличка.

Талита се попремести в леглото и се притисна до Травълър. Знаеше, че отново е до него, че не се е удавила, че той я държи над водата, а на дъното имаше жалост, възхитителна жалост. Двамата го усетиха в един и същи миг и се плъзнаха един към друг, сякаш за да паднат един в друг, в общата земя, където думите, и ласките, и устите ги обгръщаха както окръжността обгръща кръга — тези успокоителни метафори, тази изпълнена с удовлетворение стара тъга да бъдеш същият както винаги, да продължиш, да се държиш на повърхността напук на всичко, напук на призива и пропадането.

(–140)

Добре е да се знае, че градина, планирана по много строг начин, в стила френски парк, състояща се от масиви, зелени площи и лехи, разположени геометрично, изисква голяма компетентност и много грижи.

Обратно, при типа английска градина пропуските на любителя ще се прикрият по-лесно. Няколко храста, едно тревно петно и една-единствена леха с различни цветя, които ясно да се открояват на фона на добре подбрана за целта стена или жив плет, са основните елементи на един декоративен и много практичен ансамбъл.

Ако за нещастие някои екземпляри не дадат предвидените резултати, би било лесно да се подменят, като се пресадят други; това няма да доведе до забележимо несъвършенство или впечатление като от занемаряване на ансамбъла, тъй като останалите цветя, разположени като петна, различни по площ, височина и цвят, при всяко положение ще оформят приятна за окото група.

Този начин на оформяне на градина, много ценен в Англия и Съединените щати, се нарича mixed border , тоест „смесена цветна площ“. Разположените така цветя, които се смесват, заплитат се и се наслагват едно върху друго, сякаш са пораснали от само себе си, ще придадат на градината ви естествен вид на поле, докато подредените в прави линии, квадрати и кръгове насаждения винаги имат изкуствен вид и изискват абсолютно съвършенство.

Ето защо от практически и естетически съображения на градинаря любител се препоръчва оформянето на градината в mixed border .

(–25)

— Много са вкусни — каза Хекрептен. — Аз изядох две, докато ги пържех, наистина са като пяна, повярвай.

— Запари още едно горчиво мате, скъпа — каза Оливейра.

— Веднага, любов моя. Чакай първо да ти сменя студения компрес.

— Благодаря. Много е странно да ядеш палачинки с превръзка на очите. Сигурно така тренират онези, които ще открият за нас космоса.

— Онези, които летят до луната в едни такива апарати? Слагат ги в някаква капсула или нещо такова, нали?

— Да, и им дават палачинки с мате.

(–63)

Манията за цитиране при Морели:

„Би ми било трудно да обясня защо в една и съща книга издавам поеми и отрицание на поезията, дневника на един мъртвец и бележките на един прелат, мой приятел.“

Жорж Батай, „Омраза към поезията“

(–12)

Морелиана

Ако обемът или тонът на творбата започнат да насочват към предположението, че авторът се е опитал да упражни събиране, бързо да му се покаже, че го застрашава противоположното — едно неумолимо изваждане .

(–17)

На Мага и на мен понякога ни се случва да оскверняваме спомените си. Затова е достатъчно много малко: лошото настроение някой следобед, тъгата от това, което може да се случи, ако започнем да се гледаме в очите. Полека-лека, в случаен диалог, подобен на раздърпан парцал, започваме да си спомняме. Два свята — отдалечени, чужди, почти винаги непримирими, навлизат в думите ни и като че ли по взаимно съгласие се ражда подигравката. Обикновено започвам аз, спомням си с презрение за стария си сляп култ към приятелите, за зле разбраната и още по-зле платена лоялност, за бойните знамена, носени на политическите панаири със смирение и инат, за интелектуалните салони, за пламенните любови. Смея се на съмнителната честност, довела толкова пъти до собственото или чуждото нещастие, докато отдолу предателствата и безчестията са плели своите паяжини, без да съм бил в състояние да го предотвратя, просто със съгласието си пред очите ми други да бъдат безчестни или предатели, без да направя нищо, за да го предотвратя, двойно виновен. Подигравам се на чичовците си, непокварено благоприлични, затънали в лайна до шия, около която все още сияе неопетнената колосана яка. Биха паднали по гръб, ако разберат, че плуват в тор, убедени — единият в Тукуман, а другият в Нуеве де Хулио, — че са образец на непокварения аржентински дух (това са техни думи). И въпреки това с тях ме свързват добри спомени. И въпреки това тъпча тези спомени в дните, когато с Мага ни хваща парижкото раздразнение и искаме да си причиним болка.