Хулио Кортасар - Игра на дама

По време на споровете, поръсени с калвадос и тютюн, Етиен и Оливейра се питаха защо Морели мрази литературата и защо я мрази, изхождайки от самата литература, вместо да повтори „Exeunt“ 389на Рембо или да приложи към лявото си слепоочие очевидната резултатност на „Колт 32“. Оливейра беше склонен да мисли, че Морели е заподозрял демоничната природа на всяко писане за развлечение (а и кое писане не беше такова, макар и да беше само разтворител, с чиято помощ да може да се погълне някакъв гносис, праксис или етос от множеството, което се навърташе наоколо, или от онези, които можеха да се измислят). След като беше претеглил най-вълнуващите пасажи, в крайна сметка беше станал чувствителен към особения тон, който обагряше писането на Морели. Първото възможно определение на този тон беше разочарованието, но се усещаше, че разочарованието бе отнесено не към обстоятелствата и случките, разказани в книгата, а към начина на разказване, който — Морели го бе прикрил, доколкото бе възможно — се обръщаше в крайна сметка към разказаното. Премахването на псевдоконфликта между съдържанието и формата отново заставаше на дневен ред, доколкото старецът заклеймяваше формалния материал, използвайки го по свой начин; тъй като се съмняваше в сечивата си, същевременно той критикуваше извършената с тях работа. Разказаното в книгата не служеше за нищо, не представляваше нищо, понеже беше разказано лошо, понеже просто беше разказано, беше литература. И отново се стигаше до раздразнението на автора от неговото писане и от писането изобщо. Привидният парадокс се състоеше в това, че Морели натрупваше въображаеми епизоди, погледнати от най-различен ъгъл, опитваше се да ги атакува и разреши с всички средства на писател, който си владее занаята. Като че ли не си поставяше за цел да разработи теория, изобщо не беше силен в интелектуалните разсъждения, но написаното досега показваше с ефикасност, безкрайно по-голяма от ефикасността на която и да е формулировка или анализ, дълбоката корозия на един свят, заклеймен като фалшив, нападаше го в името на съзиданието, а не на разрушението и можеше да се дочуе почти демоничната ирония зад пространните бравурни парчета, зад стриктно конструираните епизоди, зад привидното усещане за литературно щастие — всичко онова, което от години изграждаше славата му сред читателите на разкази и романи. Един пищно оркестриран свят се свеждаше — за финия нюх — до нищо, но оттам започваше мистерията, защото в момента, когато човек предчувстваше тоталния нихилизъм на творбата, една по-бавна интуиция можеше да предположи, че замисълът на Морели не е такъв, че виртуалното саморазрушаване във всеки фрагмент на творбата е като търсенето на благороден метал сред шлаката. И тук трябваше да спреш от страх да не объркаш вратите и да не се издъниш от много хитрост. Най-ожесточените спорове между Оливейра и Етиен се разгаряха именно в този момент на надежда, защото изпитваха ужас да не бъркат, да не се окажат двойка съвършени кретени, заинатили се да не вярват, че Вавилонската кула може да се издигне, за да не послужи в крайна сметка за нищо. В тези мигове западният морал им се виждаше като сводник, намекваше им, представяйки ги една по една, за всички илюзии на неизбежно наследените, асимилирани и предъвкани трийсет века. Беше трудно да се откажеш от вярата, че едно цвете може да е красиво просто така, беше горчиво да се приеме, че може да се танцува в тъмното. Алюзиите на Морели за преобръщането на знаците, за свят, видян с други и от други измерения, като неизбежна подготовка за едно по-чисто виждане (и всичко това в блестящо написан пасаж, в който едновременно можеше да се заподозре подигравка и ледена ирония пред огледалото), ги отчайваха, подаваха им закачалката едва ли не за надежда, за оправдание, същевременно отричайки изцяло сигурността, и ги държаха в непоносима двойственост. Ако им оставаше някаква утеха, тя бе да мислят, че и Морели се е движел сред същата двойственост, оркестрирайки творба, чийто дебют би трябвало да бъде — може би — абсолютната тишина. Така напредваха по страниците, проклинащи и очаровани, а Мага в крайна сметка се свиваше като котка в креслото, уморена от неясноти, загледана в зазоряването над покритите с плочи покриви през целия дим, който може да се побере между едни очи, един затворен прозорец и една пламенно безполезна нощ.

(–60)

1. — Не знам каква беше — каза Роналд. — Никога няма да разберем. За нея знаехме само как действаше върху другите. Бяхме донякъде нейни огледала или тя беше огледало за нас. Не може да се обясни.