Хулио Кортасар - Игра на дама

— Ще организираме грандиозни празници на гроздобера — каза Травълър, като подаваше глава изпод възглавницата и едва довършил фразата, отново я пъхваше обратно. — Ти ще дойдеш с всичките си роднини от пампаската раса, защото няма и най-малко съмнение, че си пампаска, тоест, че си образувана от две или повече бои.

— Аз съм бяла — каза Талита. — И е жалко, че не си се родил под зодиакалния знак на Козирога, щях да съм очарована, ако носеше шпага. Или поне да беше бърз куриер или куриер.

— Куриерите са Водолеи, мила. Орасио е Рак, нали?

— И да не е, си го заслужава — каза Талита, притваряйки очи.

— Скромно му се пада авиацията. Трябва само да си го представиш как пилотира един от онези Банг-Банг и се разбива с него в сладкарница „Орел“ в часа на чая с пастички. Би било ужасно.

Талита угаси светлината и леко се притисна до Травълър, който се потеше и се въртеше, обкръжен от различни зодиакални знаци, национални корпорации на агенти, отговарящи за минерали, които на външен вид са оцветени в жълто.

— Орасио видял Мага тази нощ — каза Талита сякаш през сън. — Видял я на двора преди два часа, когато ти беше дежурен.

— А — каза Травълър, като се обърна по гръб и затърси цигарите по системата на Брайл. — Тогава би трябвало да го включим в блажените пазители на колекции.

— Мага бях аз — каза Талита, като се притисна по-силно към Травълър. — Не знам дали разбираш за какво става дума.

— Май да.

— Все някога трябваше да се случи. Учудва ме, че остана толкова поразен от грешката.

— О, нали знаеш, Орасио забърква кашите и после ги наблюдава с изражението на кученце, което е направило аки и го гледа смаяно.

— Мисля, че започна в деня, когато отидохме да го посрещнем на пристанището — каза Талита. — Не може да се обясни, той дори не ме погледна и вие двамата ме напъдихте като куче, заедно с котарака под мишница.

— Отглеждане на животни с малко телесно тегло — каза Травълър.

— Сбърка ме с Мага — настоя Талита. — Всичко останало трябваше да последва, сякаш го изрежда Сеферино, едно след друго.

— Мага — каза Травълър, като дръпна от цигарата толкова силно, че лицето му се освети в тъмнината — също е уругвайка. Виждаш, че има някакъв ред.

— Остави ме да говоря, Ману.

— По-добре недей. Защо?

— Първо дойде старецът с гълъба и тогава слязохме в мазето. Орасио говореше през цялото време за спускането, за тези дупки, които го тревожат. Беше отчаян, Ману, беше страшно човек да гледа колко спокоен изглежда, а междувременно… Слязохме с асансьора и той отиде да затвори една от хладилните камери, беше толкова ужасно.

— Значи ти слезе — каза Травълър. — Добре.

— Беше различно — каза Талита. — Не беше като слизане. Говорехме, но имах чувството, че Орасио сякаш е на друго място и говори на друга, на някаква удавница например. Това ми хрумва сега, той все още не беше казал, че Мага се е удавила в реката.

— Изобщо не се е давила — каза Травълър. — Така мисля, макар да приемам, че нямам ни най-малка представа. Достатъчно е човек да познава Орасио.

— Мисли, че е мъртва, Ману, и в същото време я усеща близо до себе си и тази нощ това бях аз. Каза ми също, че я видял на кораба и под моста на булевард „Сан Мартин“… Не го казва, като че ли говори за халюцинация, но не иска и да му вярваш. Просто го казва и е истина, това е нещо, което е там. Когато затвори хладилната камера, аз се уплаших и му казах не помня какво, той се загледа в мен, но гледаше другата. Аз не съм ничие зомби, Ману, не искам да бъда ничие зомби.

Травълър прокара ръка по косата й, но Талита нетърпеливо го отблъсна. Беше седнала в леглото и той усещаше, че трепери. При тази жега да трепери. Каза му, че Орасио я целунал, и се опита да обясни целувката, и понеже не намираше думи, докосваше Травълър в мрака, ръцете й падаха като парцали върху лицето му, върху ръцете му, плъзгаха се по гърдите му, опираха се на коленете му и от всичко това се раждаше обяснение, което Травълър не бе в състояние да отхвърли, зараза, която идваше отвън, някъде от дълбините или висините, или откъдето и да е другаде, извън тази нощ и тази стая, зараза, която чрез Талита на свой ред обсебваше него, сричане, подобно на непреводимо известие, подозрението, че се намира пред нещо, което можеше да е известие, но гласът, който го изричаше, бе пресеклив и когато съобщаваше известието, го правеше на някакъв неразбираем език, и все пак беше единственото необходимо нещо тук, подръка, изискваше да бъде разпознато и прието, съпротивляваше се в битката си с някаква пореста стена от дим и корк, беше неуловимо и се предлагаше голо в ръцете му като вода, която изтича заедно със сълзите.