Пер Вальо - Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай

Йенсен кимна.

— Не е ли отвратително? — запита лекарят на участъка. — Облагат алкохола с пет хиляди процента данък! След това създават условия за живот, които карат хората да се напиват до смърт и отгоре на всичко печелят триста хиляди на ден от глобите за пиянство — и то само в този град.

— Съветвам ви да си държите езика зад зъбите — отвърна Йенсен.

Инспектор Йенсен живееше не много далеч от центъра, в южна посока и стигна до своя квартал с полицейската кола за по-малко от час.

По централните улици на града бе доста оживено, снекбаровете и кината още работеха и по тротоарите край осветените витрини се движеха минувачи. Лицата на хората изглеждаха бели и напрегнати, сякаш измъчени от студената дразнеща светлина на уличните лампи и реклами. Тук-там се виждаха групи безцелно скитащи младежи. Въртяха се около лавки за пуканки или пред луксозните магазини. Стояха си, общо взето, тихо и кротко, почти не разговаряха помежду си. Някои от тях изгледаха с безразличие полицейската кола.

Младежката престъпност, считана по-рано за сериозен проблем, през последните десет години значително намаля и сега бе почти изкоренена. Изобщо престъпления се извършваха по-рядко от преди, всъщност единствено алкохолизмът вземаше все по-големи размери. На няколко места в търговските райони Йенсен видя униформени полицаи на пост. Белите им гумени палки проблясваха на неоновата светлина, когато натикваха задържаните в полицейските автобуси.

Йенсен мина през тунела, който започваше при Министерството на вътрешните работи. След осем километра излезе отново над земята сред безлюден индустриален район, прекоси един мост и продължи по автострадата на юг.

Чувствуваше се уморен, вдясно под лъжичката се обаждаше мъчителна болка.

Предградието, в което живееше, обхващаше тридесет и шест осеметажни блока, подредени в четири успоредни реда. Между тях имаше паркинги, тревни площи и съоръжения за децата от прозрачна пластмаса.

Йенсен спря пред седмия блок от третия ред, изключи двигателя и слезе. Навън беше ясна звездна нощ. Макар часовникът да показваше само единадесет и пет, никъде ме светеха прозорци. Йенсен пусна монета в автомата, нагласи червената стрелка, която отчиташе часа на паркиране, и се качи в жилището си.

Запали лампата, свали връхните си дрехи, обувките, връзката и сакото. Разкопча ризата и влезе в стаята, хвърли поглед на безличната мебелировка, големия телевизор и накачените по стените фотографии от полицейското училище.

После спусна щорите, свали панталоните си и угаси светлината. Отиде до кухнята и извади бутилката от хладилника.

Взе чаша, отметна завивките и седна в леглото.

Седя така в тъмното и пи. Когато болката под лъжичката поутихна, остави чашата върху нощното шкафче и легна.

Заспа почти моментално.

Инспектор Йенсен се събуди в 6.30 сутринта. Измъкна се от леглото и отиде в банята, изми ръцете, лицето и врата си със студена вода, избърса се и изтърка зъбите си. След гаргарата дълго кашля.

После кипна вода, прибави мед и опита да я изпие колкото се може по-гореща. Междувременно прехвърли вестниците. В никой от тях не споменаваха събитията, занимавали го предния ден.

Движението по автострадата беше оживено и макар че включи сирените, Йенсен влезе в кабинета си чак в девет без двадесет и пет.

Десет минути по-късно позвъни шефът на полицията.

— Започнахте ли следствието?

— Да.

— В какви насоки?

— Вещественото доказателство е дадено за анализ. Психолозите изучават текста. Изпратихме човек за проверка в пощата.

— Някакви резултати?

— Още не.

— Имате ли своя версия?

— Не.

Мълчание.

— Сведенията ми за въпросното издателство не се простират далеч — продължи инспектор Йенсен.

— Няма да е зле да ги поразширите.

— Ясно.

— И най-добре ще бъде, ако намерите източник на информация извън концерна.

— Разбирам.

— Препоръчвам ви Министерството на съобщенията, обърнете се към държавния секретар по печата.

— Слушам.

— Следите ли вестниците им?

— Не, но ще започна да ги чета.

— Добре. И за бога, постарайте се да не дразните шефа и неговия братовчед.

— Ще бъде ли неуместно да поставя хора от цивилния патрул за лична охрана?

— На кого? На шефовете?

— Да.

— Без тяхно знание?

— Да.

— Считате ли една такава мярка за оправдана?

— Да.

Мълчанието, което последва, продължи толкова дълго, че Йенсен спря поглед на часовника си. Чу как шефът на полицията си поема дъх, как почуква с нещо по масата, вероятно писалка.