Пер Вальо - Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай

Шефът стоеше с ръце в джобовете и гледаше навън. Бавно се обърна към Йенсен. Правилното му лице беше много сериозно.

— Действително ли смятате, че е възможно да е поставена бомба в сградата?

— При всяко положение трябва да се предвиди и тази възможност.

— Вие нали сте полицейски инспектор?

— Да.

— Имате ли опит с подобни произшествия?

Йенсен за момент се замисли.

— Случаят е много особен. Но практиката показва, че в над осемдесет процента от всички известни случаи твърденията в анонимните писма се оказват верни… или поне се основават на факти.

— Това доказано ли е статистически?

— Да.

— Знаете ли колко ще ни струва евакуацията?

— Да.

— Вече тридесет години нашето предприятие се бори с големи икономически трудности. Загубите се увеличават от година на година. За съжаление, това е статистически факт. Само благодарение на големи лични жертви можахме да продължим издаването.

Сега в гласа му зазвуча нова струна на горчивина и ропот.

Йенсен не отговори. 13.34.

— Нашата дейност е напълно безкористна. Не сме бизнесмени. Ние сме книгоиздатели.

— Книгоиздатели?

— Ние гледаме на нашите издания като на книги. Те отговарят на потребностите, които книгите в миналото никога не успяха да задоволят.

Погледна през прозореца.

— Красиво е — промълви той. — Днес минах през парка, първите цветя вече са напъпили. Кокичета и кукуряк. Обичате ли природата?

— Не особено.

— Всички би трябвало да обичат природата. Това би обогатило живота. Би го направило още по-хубав.

Той отново се обърна към Йенсен:

— Знаете ли какво искате от нас? Разходите са огромни. Положението ни е тежко. Дори нашето собствено. У дома след последната рекапитулация употребяваме кибрит само в големи кутии — давам ви един дребен пример.

— Големи кибритени кутии?

— Да, големи, за да пестим. Трябва да се икономисва от всичко. Големите опаковки са доста по-евтини. Въпрос на разумно водене на сметките.

Издателят седеше сега на бюрото, с крака върху облегалката на стола. Погледна братовчед си.

— Може би щеше да е проява на разумно водене на сметките, ако действително имаше бомба — отсъди той. — Сградата започна да става доста тясна.

Шефът го изгледа мрачно.

— Застраховката ще покрие разходите ни — каза издателят.

— А кой ще покрие разходите на застрахователното дружество?

— Банките.

— А на банките?

Издателят не му отговори.

Шефът отново насочи вниманието си към Йенсен.

— Предполагам, че и при вас се спазва професионалната тайна.

— Разбира се.

— Шефът на полицията ви препоръча. Надявам се, че е знаел какво прави.

Йенсен не намери какво да отговори.

— Вие, естествено, не сте поставили униформени полицаи вътре в сградата?

— Не.

Издателят вдигна крака и седна на бюрото по турски.

Йенсен погледна бегло часовника си. 13.36.

— Ако тук наистина има бомба… — разсъждаваше издателят. — Шест хиляди души… кажете, господин Йенсен, какъв процент ще бъде загубата?

— Загубата в процент?

— Да, на персонал.

— Не е възможно да се предвиди.

Издателят промърмори като че ли на себе си:

— Някой може да каже, че умишлено сме хвърлили всичко във въздуха. Това е въпрос на престиж.

Обърна се към братовчед си:

— Мислил ли си за загубата на престиж?

Шефът гледаше премрежено със сивосините си очи към града — бял, чист, истинско творение на кубизма.

Самолет чертаеше геометрични фигури по пролетното небе.

— Започвайте — нареди той, почти без да размърда устни.

Йенсен засече времето. 13.38.

Издателят натисна вътрешния телефон. Приближи уста до микрофона. Гласът му беше ясен и отчетлив.

— Учебна пожарна тревога. Да се приведе в изпълнение планът за бърза евакуация. За осемнадесет минути сградата да се опразни, с изключение на специалния отдел. Начало — точно след деветдесет секунди.

Червената лампа угасна. Издателят се надигна. Поясни:

— За хората от тридесет и първия е по-добре да си останат на сигурно в отдела, отколкото да търчат по стълбите. Щом последният асансьор стигне партера, токът ще бъде прекъснат.

— Кой може да ни желае такова зло? — въздъхна съкрушено шефът.

И си тръгна.

Издателят заобува сандалите си.

Йенсен излезе от стаята заедно с директора на издателството.

Щом вратата хлопна зад тях, лицето на директора надменно се вдърви, устата му се сви, а погледът стана строг и дебнещ. В стаята на секретарките младите бездействуващи жени сякаш се приведоха над бюрата си.