Пер Вальо - Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай

Улицата беше широка и права, с шест платна и тясно, бяло островче за пешеходци в средата. Отляво зад висока телена ограда започваше склон, а в подножието му се намираше огромна сточна гара за тежкотоварни камиони със стотици складове и върволици бели и червени електрокари, наредени край рампите за разтоварване. Тук-там пъплеха хора, предимно балировачи и шофьори в бели работни комбинезони и червени шапки с козирки.

Изсечена в хълма по протежение на хребета, улицата водеше нагоре по стръмния склон. От източната и страна се издигаше гранитен масив, замазан с цимент — синкава стена с отвесни ръждиви ивици от арматурното желязо. Над билото стърчаха единични дървета с оголени клони. Постройките зад тях не се виждаха долу от пътя, но Йенсен знаеше не само че съществуват, но и как изглеждат. Сградите на клиниката за нервноболни.

В най-горната си част улицата се изравняваше с билото и правеше лек завой надясно. Точно там се издигаше Сградата, една от най-високите в страната и разположени тъй, че се виждаше от всички краища на града. Непрекъснато щръкнала над теб, та откъдето и да идваш, да ти се струва, че тя е крайната точка на пътя ти.

Квадратна в основата си, сградата се издигаше на тридесет етажа. От всяка страна имаше четиристотин и петдесет прозореца и бял часовник с червени стрелки. Облицована бе с глазирани плочи, тъмносини в основата, а нагоре във все по-светли нюанси.

Гледано през предното стъкло, зданието изникна пред Йенсен сякаш от земята, една гигантска колона, която се заби в студеното, безоблачно пролетно небе.

Инспекторът се наведе напред, като все още държеше радиотелефона до ухото си. Сградата изглеждаше все по-голяма и изпълни зрителното му поле.

— Йенсен?

— Да.

— Разчитам на вас. Оттук нататък вие ще преценявате обстановката.

Кратка пауза със силно пращене. Сетне колебливият глас на шефа на полицията:

— Ясно? Край!

Осемнадесетият етаж бе застлан със светлосин мокет. В две витрини бяха изложени големи корабни модели, а в преддверието имаше кът с фотьойли и бъбрековидни маси.

В остъклено помещение седяха три млади жени и бездействуваха. Едната хвърли бегъл поглед на посетителя и попита:

— За какво става дума?

— Казвам се Йенсен. Спешно е.

— Аха-а?

Тя се надигна лениво и прекоси стаята — плавно и предумишлено небрежно. Отвори една врата и съобщи:

— Дойде някакъв човек, казва се Йенсен.

С добре оформени крака и тънка талия, секретарката бе облечена без вкус.

На вратата се показа друга жена. Може би по-възрастна, но незначителна, блондинка, с правилни черти и обикновена незапаметяваща се външност.

Без да удостои помощничката си с поглед, тя веднага го покани:

— Заповядайте! Очакват ви.

Ъгловата стая имаше шест прозореца, долу се простираше градът, недействителен и безжизнен като на топографска карта. Разкриваше се изключителна гледка, въпреки слънчевия блясък, дневната светлина струеше студена и ясна. Цветовете в стаята се открояваха чисти и строги, стените, както и подовата настилка и тръбните, стоманени мебели бяха много светли.

Върху черни дървени поставки във витрината между прозорците бяха наредени хром-никелови купи, гравирани с венци от дъбови листа. Голи стрелци с лъкове или орли с разперени криле увенчаваха повечето от тях.

На бюрото имаше вътрешен телефон, голям пепелник от неръждаема стомана и бяла кокалена кобра.

Върху витрината, на една хромирана стойка, бе окачено флагче в бяло и червено, а под бюрото се виждаха чифт светложълти сандали и празно метално кошче за отпадъци.

По средата на масата личеше писмо „Бърза поща“.

В стаята имаше двама мъже.

Единият стоеше от тясната страна на масата, върховете на пръстите му почиваха върху полираната й плоскост. Облечен в добре изгладен тъмен костюм, той носеше изработени по поръчка черни обувки, бяла риза и сребристосива копринена връзка. Лицето — безлично и сервилно, косата — гладко сресана, а зад дебелите очила в рогови рамки — кучешки поглед. Йенсен често бе виждал подобни лица, особено по телевизията.

Другият изглеждаше малко по-млад, носеше чорапи на бели и жълти райета, светлокафяви териленови панталони и разкопчана бяла риза над тях. Коленичил на един стол пред прозорците, той подпираше брадичката си с ръце, лактите бе облегнал върху белия мраморен перваз. Рус и синеок, мъжът стоеше по чорапи.

Йенсен показа служебния си знак и направи крачка към бюрото.