Джералд Даръл - Моето семейство и други животни

През тези обиколки двамата с Роджър опознахме и бяхме опознати от много хора, живеещи в различни части на местността. Имаше например един странен малоумен младеж с безизразно и кръгло като гъбата прахавица лице. Винаги бе облечен с окъсана риза и лъснали шевиотени панталони, навити до коленете, а на главата си носеше тленните останки от бомбе без периферия. Щом ни видеше, той се втурваше към нас през маслиновата горичка, повдигаше за поздрав невероятната си шапка и ни приветстваше с детски глас, сладък като звук на флейта. Заставаше и около десет минути безизразно ни гледаше, като кимаше на всяка дума, която кажех. После отново учтиво приповдигаше шапката си и изчезваше между дърветата. Имаше и една страшно дебела и весела жена — Агати — която живееше в порутена къщурка високо на стръмния хълм. Винаги стоеше пред къщата си, пресукваше и изтегляше овчата вълна на груби нишки. Трябва да е била на повече от седемдесет години, но косата й бе все още черна и лъскава, старателно сплетена и завита около чифт гладки волски рога — украшение, което използваха някои по-възрастни селянки. Седеше на припек като огромна черна жаба, наметнала яркочервена кърпа върху волските рога; нишката на вретеното, което се въртеше като пумпал, се вдигаше и спускаше; пръстите й чевръсто я придърпваха и оправяха; увисналата й уста с оградката счупени и загубили цвета си зъби бе отворена широко и тя пееше — високо, с дрезгав глас, но с много чувство.

Точно от Агати научих някои от най-красивите и незабравими селски песни. Седнал на припек върху някоя празна тенекия, аз ядях грозде или нарове от нейната градина, като й пригласях, а тя спираше от време на време, за да поправи произношението ми. Пеехме — стих подир стих — веселата, вълнуваща песен „Вангелио“ — за реката, която се спуска от планините и прави градините буйни, ливадите — тучни, а дърветата — натежали от плод. Пеехме, като се гледахме в очите престорено дяволито, смешната любовна песничка, наречена „Измяна“. „Лъжи, лъжи… чуруликахме ние и клатехме глави, — все лъжи, но вината е моя, защото те научих да обикаляш из нашия край и да разправяш на хората колко много те обичам.“ После се появяваше тъжна нотка и тогава често запявахме бавната, ритмична песен „Защо ме оставяш?“ Тази песен направо ни поглъщаше и изплаквахме дългата, задушевна лирика с треперливи гласове. Когато стигахме почти до края, до най-сърцераздирателната част, Агати слагаше ръце на огромната си гръд, очите й се натъжаваха и замъгляваха, а брадичката й потреперваше от вълнение. Щом последните нестройни звуци от нашия дует замираха, Агати избърсваше носа си с края на забрадката и се обръщаше към мене:

— Ама какви глупаци сме, а? Глупаци, които седят на припек и пеят. И то за любов! Аз съм твърде стара, а ти си твърде млад, и при все това си губим времето да пеем за любов. Както и да е. Да пийнем по чаша вино, а?

Освен Агати, човекът, който ми харесваше най-много, беше старият козар Яни — висок, прегърбен мъж с дълъг закривен като орлов клюн нос и невероятни мустаци. За първи път го срещнах един горещ следобед, когато двамата с Роджър бяхме прекарали цял изтощителен час в усилия да измъкнем един голям зелен гущер от дупката му в каменната ограда. Накрая, без да успеем, потни и уморени се проснахме под пет млади кипариса, които хвърляха квадратна сянка върху изсветлялата от слънцето трева. Както си лежах, дочух лекото приспивно прозвъняване на хлопката на козел и след малко стадата преминаха край нас; животните спираха и ни зяпаха с празните си жълти очи, иронично изблейваха и продължаваха пътя си. Галещият звук от хлопките и от късащите и хрупащи трева зъби ми действаше успокоително и докато всички животни се източат бавно край нас, и се появи козарят, бях почти задрямал. Той спря и ме загледа, облегнат тежко върху кафявата гега от маслинов клон; черните му очички просветваха под проскубаните вежди, а големите му обуща бяха дълбоко потънали в пирена.

— Добър ден — поздрави ме той с дрезгав глас. — Ти трябва да си чужденчето… английското лордче?

По това време вече бях свикнал със странната идея на селяните, че всички англичани са лордове, затова потвърдих думите на Яни. Той се обърна, изрева на един козел, който се беше изправил на задни крака и шмулеше младо маслиново дръвче, после отново ме погледна.

— Ще ти кажа нещо, лордче — продължи овчарят. — Опасно е да лежиш тук, под тези дървета.

Вдигнах очи към кипарисите, но те ми се видяха съвсем дружелюбни, затова го попитах защо ги смята за опасни.