След като го изрече, Ела се извърна към мъжа си. Дейвид беше сключил пръсти пред себе си, бавно като във вода, и я гледаше така, сякаш я виждаше за пръв път.
— Знам защо го правиш — каза Джанет. — Завиждаш ми на щастието и младостта. Искаш да направиш от мен нещастна домакиня. Искаш да бъда като теб, мамо.
Ела усети в стомаха си странно потискащо чувство, все едно там имаше огромен камък. Наистина ли беше нещастна домакиня? Майка на средна възраст, хваната като в капан в един разпадащ се брак? Така ли я виждаха децата й? И съпругът й? Ами приятелите и съседите? Изведнъж й се стори, че всички наоколо тайно я съжаляват, и това подозрение беше толкова болезнено, че тя ахна.
— Извини се на майка си — изрече Дейвид, след като се извърна свъсен към Джанет.
— Не се притеснявай. Не очаквам извинение — каза мрачно Ела.
Джанет се усмихна подигравателно на майка си. И най-неочаквано избута назад стола, метна салфетката и излезе от кухнята. След малко, без да казват нищо, Орли и Ави я последваха или от неприсъща за тях солидарност с по-голямата им сестра, или защото вече се отегчаваха от безкрайните разговори на възрастните. Подир тях си тръгна и леля Естър, която изпелтечи някакво неубедително извинение, като дъвчеше яростно последното хапче против киселини.
Дейвид и Ела останаха сами на масата, във въздуха между тях беше увиснало неловко напрежение. Ела я заболя от тази пропаст, която, както знаеха и двамата, нямаше нищо общо с Джанет и с някое от децата им.
Дейвид грабна вилицата, която беше оставил, и известно време я оглежда.
— И така, да смятам ли, че не си се омъжила за мъжа, когото си обичала?
— О, моля те, друго имах предвид.
— Какво тогава си имала предвид? — попита той, без да откъсва очи от вилицата. — Мислех, че когато се оженихме, си била влюбена в мен.
— Бях влюбена — потвърди Ела, но не се сдържа и добави: — Тогава.
— И кога престана да ме обичаш? — попита с каменно лице той.
Ела го погледна изумена, като човек, който никога дотогава не е виждал отражението си и сега държи пред лицето си огледало. Дали беше престанала да го обича? Никога не си беше задавала този въпрос. Искаше да отговори, но й липсваше не толкова воля, колкото думи. Дълбоко в себе си знаеше, че трябва да се притесняват за тях двамата, а не за децата. Ала вместо това правеха каквото умееха най-добре: оставяха дните да отминават, рутината да надделява и времето да следва пътя си на неизбежно вцепенение.
Тя се разплака, не можеше повече да сдържа тази несекваща тъга, превърнала се без нейно знание в част от самата нея. Дейвид извърна измъчено лице. И двамата знаеха, че той мрази да я вижда разплакана точно както Ела мразеше да плаче пред него. За щастие точно тогава иззвъня телефонът, той ги спаси.
Вдигна Дейвид.
— Ало… да, тук е. Един момент, ако обичате.
Ела се стегна и заговори, като се постара да звучи весело.
— Да, аз съм, Ела.
— Здравейте, обажда се Мишел. Извинявайте, че ви безпокоя в неработен ден — изчурулика глас на млада жена. — Просто вчера Стив помоли да проверя как сте, а ми изхвърча от главата. Успяхте ли да започнете работа по ръкописа?
— Ах — въздъхна Ела, чак сега си спомни, че я чака рецензия. Първото, което й бяха възложили от литературната агенция, бе да прочете романа на неизвестен писател от Европа. После очакваха да напише подробна рецензия.
— Предайте му да не се тревожи. Вече съм започнала да чета — излъга Ела.
Мишел беше амбициозна и упорита и тя не искаше да разочарова точно нея с първото, което са й възложили.
— О, чудесно! Как е?
Ела помълча известно време — чудеше се какво да каже. Не знаеше за ръкописа нищо, освен че е исторически роман за живота на прочутия поет мистик Руми, когото, както Ела беше научила, наричаха „Шекспир на ислямския свят“.
— О, много е… мистичен — засмя се тя с надеждата да замаже положението с шега.
Но на Мишел не й беше до шеги.
— Добре — отсече тя делово. — Вижте какво, според мен трябва да се заемете сериозно с книгата. Нищо чудно да ви трябва повече време, отколкото очаквате, за да напишете рецензия за роман като този…
По телефона се чу далечен неясен разговор и гласът на Мишел заглъхна. Ела си представи как тя върши куп неща наведнъж: проверява си имейлите, чете рецензия за един от писателите, отхапва от сандвича с риба тон и салата и си пили ноктите, и всичко това, докато говори по телефона.
— Там ли сте още? — попита след малко Мишел.
— Да, тук съм.
Читать дальше