Елиф Шафак: Любов

Рубинстайнови живееха в Нортхамптън, щата Масачузетс, в голяма къща във викториански стил, която се нуждаеше от лек ремонт, но пак беше великолепна, с пет спални, три бани, лъскав паркет по пода, гараж за три автомобила, френски прозорци и най-хубавото — с открито джакузи. Имаха застраховка „Живот“ и автомобилна застраховка, внасяха пенсионни осигуровки, пестяха за следването на децата, имаха общи банкови сметки и освен къщата, където живееха, притежаваха два престижни апартамента — единият в Бостън, а другият в Роуд Айланд. Двамата с Дейвид бяха работили много за всичко това. Пълната с хора голяма къща, изисканите мебели и едва доловимата миризма на домашен сладкиш може и да изглеждаха на някои клише, но за тях бяха самото въплъщение на съвършения живот. Те бяха подчинили брака си на тази споделяна и от двамата представа и бяха сбъднали ако не всички, то повечето си мечти.

На последния Свети Валентин мъжът на Ела й беше подарил колие — диамант във вид на сърце, и картичка, на която пишеше:

„На скъпата Ела,

Жена с благ нрав, щедро сърце и търпение на светица. Благодаря ти, че ме приемаш такъв, какъвто съм. Благодаря ти, че си ми съпруга.

Тя така и не беше споделила с мъжа си, но докато четеше картичката, изпита чувството, че гледа некролог. „Ето какво ще напишат за мен, когато умра“, си беше помислила. И ако бяха искрени, можеха да добавят и: „Ела беше подчинила целия си живот на своя съпруг и деца и не владееше никакви техники за оцеляване, които да й помогнат да се справя сама с житейските трудности. Тя не беше от хората, които с лека ръка ще загърбят предпазливостта. Налагаше й се да хвърля огромни усилия дори за да смени марката кафе, която пиеха всеки ден вкъщи.“

Заради всичко това никой, включително Ела, не можеше да обясни какво точно става, когато през есента на 2008 година, след двайсет години брак, тя подаде молба за развод.

Но причина имаше: любовта.

Двамата не живееха в един град. И дори на един континент. Бяха не само на километри разстояние един от друг, но и бяха различни както деня и нощта. В начина им на живот нямаше нищо общо и на пръв поглед не би трябвало да изтърпят присъствието си, камо ли да се влюбят един в друг. Но се случи точно това. И то бързо, толкова бързо, че Ела нямаше време да схване какво точно става и да бъде нащрек, ако човек изобщо може да бъде нащрек и да се предпази от любовта.

Любовта дойде при Ела внезапно, изневиделица, сякаш от небето в спокойното езеро на живота й беше паднал камък.

Нортхамптън, 17 май 2008 година

Бодро звучеше в онзи мек пролетен ден песента на птиците пред прозореца в кухнята. След време Ела щеше да се връща наум към тази сцена толкова често, че щеше да я чувства не като късче от миналото, а по-скоро като миг, който се случва точно сега някъде из Вселената.

Онази събота следобед всички седяха около масата на късен семеен обяд. Мъжът й пълнеше чинията с любимото си ядене — пържени пилешки бутчета. Ави размахваше ножа и вилицата, сякаш са пръчки на барабан, а близначката му Орли се опитваше да пресметне колко хапки от коя храна може да изяде, без да си съсипва диетата от 650 калории на ден. Джанет, студентка първи курс в колежа „Маунт Холиоук“ наблизо, се беше замислила, докато мажеше поредната филия с крема. На масата беше и леля Естър, която беше наминала да донесе един от прочутите си мраморни кексове и после беше останала за обяд. Ела я чакаше много работа, но тя още не беше готова да стане от масата. Напоследък не се хранеха често цялото семейство и за нея това бе златна възможност всички да поседят заедно.

— Ела съобщи ли ти добрата новина, Естър? — попита ненадейно Дейвид. — Намери си страхотна работа.

Макар че беше завършила английска литература и обичаше белетристиката, след дипломирането си Ела не беше направила много в тази област, само беше редактирала къси материали за женски списания, беше посещавала няколко литературни клуба и от дъжд на вятър беше помествала в местните вестници рецензии за книги. Това беше всичко. Навремето беше мечтала да стане изтъкната литературна критичка, после обаче просто се примири, че животът я е тласнал в друга посока и я е превърнал в усърдна домакиня с три деца и безкрайни домашни задължения.

Не че се оплакваше. Беше достатъчно заета като майка, съпруга, човек, който разхожда кучето, и домакиня. Не й се налагаше на всичкото отгоре и да работи. Никоя от приятелките й феминистки, с които беше следвала в колежа „Смит“, не одобряваше избора й, но тя беше доволна да си стои вкъщи и да се грижи за децата и беше признателна, че с мъжа й могат да си го позволят. Освен това не се беше отказала от страстта си към книгите и продължаваше да се смята за човек, който не може да се насити да чете.