Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

— Ей че сте шегаджия! Бедният Понсе! Казах ви, че е добро момче, а вие се готвехте да го подиграете.

— А, хубаво, че се изплъзна. Пазя съдбоносната сладка за друг, да, за следващия, върху когото ще се стовари цялата ми омраза. Не ме питайте кой е, защото няма да ви кажа… Ще ви кажа след като я лапне, понеже той трябва да я изяде, каквото ще да става.

В това време гласовете, които се чуваха от съседната стаичка, се повишиха значително и до слуха на Балестер достигнаха думите: залагам на малката, удвоявам на чифта .

— Това е чичо ми Хосе — рече Фортуната, — играе мус с един приятел. Карам го да идва тук, докато лежа, защото ме е страх сама, а за да не скучае, поръчвам да му купуват бира и му позволявам да идва с приятеля си за компания.

Балестер надникна през открехнатата врата, за да види двойката. Не се познаваше с никого от двамата, но лицето на Идо дел Саграрио не беше ново за него и му се стори, че го е виждал някъде, макар и да не си спомняше точно къде и кога.

Когато Балестер се запозна с Искиердо и учения му приятел, каза само няколко думи, продиктувани от доброто му възпитание, при втората им среща между тях се начена такава престрелка от комплименти, учтивости и откровения, че приятелството не закъсня да обвърже тримата със здрави връзки.

От спалнята си, където лежеше, Фортуната се смееше на остроумията на Сехисмундо, с които предизвикваше към спор Платон и Идо дел Саграрио, когото обикновено наричаше маестро . Всяка вечер, когато дойдеше, аптекарят ги заварваше и се забавляваше неописуемо с тях.

Клетата млада жена бе много благодарна за тия посещения. Балестер имаше най-честното и щедро сърце на света и се изпълваше с тщеславие, като поемаше задължения, които други забравяха. Въпреки че от време на време изявяваше любовните си претенции към госпожа Рубин, грижите му бяха все тъй чисти и безкористни и щяха да си останат същите дори ако приятелката му бе истинско плашило и бе лишена от всякаква привлекателност.

Фортуната му се доверяваше все повече и споделяше с него мислите си за най-различни неща. При все това имаше нещо, което не се осмеляваше да му каже, тъй като не бе сигурна, че ще я разбере. Нямаше да я разберат нито Сегунда, нито Хосе Искиердо. И понеже изпитваше нужда да изрече тия мисли, които не й даваха мира, налагаше се да разговаря сама със себе си, за да не се задуши. „Сега вече не се боя от сравненията. Няма разлика между мен и нея! Аз съм майката на единственото дете на фамилията; майка съм, съвсем ясно е, и дон Балдомеро няма друг внук освен този, който е тук, до мен… Може ли някой да го отрече? Не съм виновна аз, че законът предвижда това или онова. Ако законите са една голяма глупост, аз нямам нищо общо с тях. Защо са ги измислили такива? Истинският закон е този на кръвта, или както казва Хуан Пабло, на природата, и аз заех по естествен начин мястото, което ми бе отнела небесната красавица… Сега да ми се появеше, че да й река някои неща и да й покажа това дете. Ах, как ще ми завиди, когато научи!… Как ще побеснее само! Сега да ми излезе със закони, та да види какво ще й отвърна… Но не, нямам й зъб; сега, когато спечелих и тя е отдолу, й прощавам; аз съм такава. Ами той, какво ще направи той, като разбере? Какво ще си помисли? Все за това си мисля, господи! Може да е негодник и неблагодарник, но не може да не обича детето си. Като нищо ще се побърка по него. А като види, че му е одрало кожата… Христе! Ами ако доня Барбара го видеше? И ще го види, няма как да не го види… Съвсем сигурна съм, че ще полудее по него. Колко съм щастлива, господи, колко съм щастлива! Добре зная, че никога няма да се сближа с тази фамилия, защото съм много обикновена, а те са много изтънчени; не искам нищо друго, освен да се признае, да, да се признае, че една слугиня е майка на наследника и че без слугинята нямаше да имат внуче. Това е идеята, която зрееше в мен от толкова време, която мътех, докато се излюпи като пиленце от яйце. Бог знае, че не мисля тия неща от корист. Парите на тия хора не ми трябват, изобщо не са ми нужни; искам само да признаят… Да, доня Барбара, вие сте свекърва по божия воля и каквото и да правите, аз съм майката на вашето внуче, на единственото ви внуче.“

Тия смели твърдения я убеждаваха напълно и тя се чувствуваше тъй доволна, че започваше да си тананика тихичко, като люлееше детето си, и когато то се унасяше в сън, продължаваше да пърха като птичка в гнездо. Понякога не можеше да заспи от радост и часове наред си играеше с вече осъществената си идея също както Фейхо играеше със своя bilboquet .