След малко пристигна практикантът, който работеше в аптеката само нощем, и като го отведе настрана, Сехисмундо му каза:
— Приятелю Падиля, още днес ще предложа на доня Каста да идваш през деня, защото това бедствие Рубин носи кошница вместо глава и се боя, че ако остане сам, ще изтрови цялата енория.
След вечеря отидоха всички у доня Каста, където трябваше да се съберат, за да излязат на разходка. Едва-що влязоха и се появи Балестер, който каза, че е задухал много силен вятър и може би идва буря, поради това се стигна до единодушно съгласие да не излизат; запалиха осветлението във всекидневната и доня Каста нареди на Олимпия да изпълни пиесата, за да я чуят Максимилиано и Балестер.
Олимпия, по-малката дъщеря на Саманиего, би предизвикала голямо възхищение по времето, когато е било модно да си болен от туберкулоза или поне да имаш такъв вид. Слаба, изтънчена, с тъмни кръгове под очите, с фин профил и романтично изражение, това момиче би било съвършена красавица преди петдесет години, в дните на буклите и тънките талии. Доня Каста искаше дъщерите й да знаят да си вадят хляба, ако случайно обеднеят някой ден, ето защо Олимпия бе отведена в консерваторията още от ранна възраст. Седем години прекара там, удряйки клавишите, след което продължи да ги удря в къщи под ръководството на един реномиран учител, който идваше два пъти в седмицата. Трябваше да издържи добре изпитите и за тая цел девойката изучаваше в продължение на три години една прекрасна пиеса, която тъй и не можа да овладее. Пиеса — сутрин, пиеса — следобед, пиеса — вечер. Балестер вече я знаеше наизуст до последната нота. Олимпия не бе успяла да изсвири цялата пиеса, от adagio patetico до presto con fuoco , без да сбърка поне веднъж, и винаги, когато свиреше пред хора, се объркваше и твореше такава бъркотия от ноти, че и Христос не би могъл да я разбере. Тъй че доня Каста я караше да свири пред непознати, за да преодолее страха от публиката .
Решението да не излизат на разходка опечали госпожицата, защото нямаше да може да поговори с годеника си, който в тоя момент се бе заковал на ъгъла на улица „Трес Песес“ в очакване да се появи семейството, за да се присъедини към него. Беше способно момче, което учеше последна година неизвестно каква специалност и пишеше критически статии (безплатно) за различни вестници. Въпреки очевидните му заложби доня Каста не го гледаше с добро око, защото като занятие за издържане на семейство критиката, чистосърдечно казано, не й се струваше от най-доходните. Ала Олимпия бе много увлечена. Четеше всички статии на своя годеник, които той й носеше, изрязани от вестниците и залепени върху листа от тетрадка, и това четиво я просвещаваше значително. Пазеше цялата тази купчина сентенции при писмата и кичурите коса. Доня Каста все още не позволяваше на забележителния момък да стъпи в дома й.
Девойката изпълни своята пиеса с немалко умора, като ту блъскаше клавишите, сякаш искаше да ги накаже за някакъв грях, който бяха извършили, ту ги милваше, за да звучат нежно, като си помагаше с педала и извиваше тяло на една страна, после на друга, а лицето й приемаше печален или яростен израз в зависимост от пасажа. Поради големия брой ноти, които поглъщаха, пръстите й приличаха на уста, изпитваща закъснял глад. При трудните пасажи едни ноти изпреварваха тия, които ги предхождат, а други изоставаха, но щом се стигнеше до някой лесен елемент, пианистката си казваше „тук няма грешка“ и компенсираше предишните си несполуки. Докато траеше това дълго мъчение на клавишите, възклицанията на възхищение не секнаха.
— Какви пръсти има това момиче! Гелбенсу ми е направо смешен… И какъв артистичен дар, каква изразителност! — казваше тоя зевзек Балестер.
А доня Каста:
— Сега следва трудният пасаж, сега… В тоя откъс няма грешка. Каква чистота, каква фразировка!…
Доня Лупе също се превземаше и Фортуната се виждаше принудена да изразява ентусиазъм, макар и да не разбираше нищичко от тая олелия и вътре в себе си недоумяваше как е възможно това да се нарича възвишено изкуство и защо сериозните хора аплодират музика, подобна на звуците, които се разнасят от някоя медникарска работилница. Която и да било песенчица от уличните латерни й харесваше и я вълнуваше повече.
Олимпия свиреше с вяра и чувство, подозирайки, че огледалото на критиците я слуша от улицата. Бе изнурена и потна, като свърши, боляха я всички кости и едва дишаше. Дори не й стигна дъх да благодари за комплиментите, които валяха от всички страни. Закашля се тъй силно, сякаш всеки миг щеше да почне да плюе кръв.
Читать дальше