Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Тогава Хуанито беше на двадесет и четири години. Запознах се с него един ден у Федерико Симара на обед, който той даде на приятеля си. Забравих точната дата, но сигурно е било към 1869-а, защото си спомням, че се говори много за Фигерола 13 13 Мануел Фигерола и Агусти (1806–1891), граф Фигерола, испански военен, победил в карлистките войски през 1869 г. — Б.пр. , за данъците и за събарянето на камбанарията на черквата „Санта Крус“. Синът на дон Балдомеро беше много хубав наглед и освен това много приятен — от тези мъже, които се налагат с фигурата си, преди да запленят с обноските си, от тези, които за един час разговор печелят повече приятели, отколкото някои други, които наистина правят услуги. С това, че хубаво обясняваше нещата и с остроумните си преценки той създаваше впечатление, че знае повече, отколкото знаеше, и в неговата уста парадоксите звучаха по-хубаво от истините. Обличаше се елегантно и беше толкова добре възпитан, че лесно му се прощаваше прекаленото говорене. Неговото образование и острият му ум позволяваха той да изпъква над всички останали младоци в компанията. И макар че на пръв поглед имаше известна прилика с Хоакинито Пес, като ги заговореше човек, проличаваха съществените разлики между двамата — момчето на Пес беше истински перко поради лекомисления си характер и празнословието си.

Барбарита беше луда по сина си, но беше толкова дискретна и деликатна, че не се решаваше да го възхвалява пред приятелките си, подозирайки, че всички останали госпожи ще я ревнуват. Ако тази майчина страст носеше на Барбарита неизразими радости, тя беше причина и за тревоги и размисли. Боеше се, че бог ще я накаже за гордостта й: боеше се, че обожаваният и син ще се разболее внезапно и ще умре, както толкова други с по-малко физически и морални достойнства. Защото не биваше да си мисли, че достойнството означава неуязвимост. Напротив, най-тъпите и извратените се уморяват от дълъг живот и сякаш самата смърт не иска нищо от тях. Барбарита се бранеше с горещата си религиозност от тормоза, който тези мисли й причиняваха. Докато се молеше, един вътрешен глас — сладък като клюка, донесена от ангела-хранител, й казваше, че синът й няма да умре преди нея. Тя обсипваше момчето с най-старателни грижи, но тая добра жена нямаше предвзетата глупост на някои майки, дето правят от обичта си мания, непоносима за околните, и развращават създанията, които са обект на тази обич. Не се отнасяше към сина си гальовно. Нежността й успяваше да бъде разумна и да се изразява понякога с нежна суровост.

А защо всички го наричаха и почти единодушно още го наричат Хуанито Санта Крус? Това вече не зная. В Мадрид има много случаи на тази употреба на умалителното име или на фамилиарната форма на името дори когато става реч за хора, които са навлезли в зрелостта на живота. Допреди няколко години сто пъти прославеният автор на „Пепита Хименес“ 14 14 Роман от Хуан Валера, излязъл през 1877 г., психологическа драма на борбата между дълга и страстта. — Б.пр. беше наричан от своите приятели и от ония, които не му бяха такива, Хуанито Валера 15 15 Хуан Валежа и Алкала Галиано (1824–1905), испански дипломат и романист, отличил се с голямата си култура и чистота на езика. — Б.пр. . В мадридското общество, най-приятното на света, защото съумя да съчетае вежливостта с доверието, има някои Пепевци, Манолитовци и Паковци, които, дори след като са завоювали известност в различни области, продължават да бъдат наричани така с тази демократична фамилиарност, доказваща чистата непринуденост на испанския характер. Коренът на това трябва да се търси навярно в домашните ласки или в навика да се раболепничи, който се разпростира незнайно как върху обществения живот. У някои хора умалителното име може да се свърже със съдбата. И наистина има хора с името Мануел, които са се родили, предопределени да се казват Маноло през целия си живот. Както и да е, честитият син на дон Балдомеро Санта Крус и на доня Барбара Арнайс се казваше Хуанито и Хуанито се казва и ще се казва навярно, докато белите му коси и смъртта на ония, които го познаваха като малък, променят полека-лека простодушния навик.

След като познаваме вече човека и безгрижното му обкръжение, лесно ще се разбере насоката, която взеха идеите на младия Санта Крус, застанал на прага на живота с толкова вероятности за успех. Пък и никого не би учудило, че едно хубаво момче, владеещо изкуството да се харесва и изкуството да се облича, едничък син на богати родители, умно, образовано, с пленителен начин на изразяване в разговор, бързо в отговорите си, изтънчено и находчиво в преценките си, най-сетне едно момче, на което би могло да се сложи светският етикет блестящо , намира за безсмислено и дори смешно да се захваща с проучвания дали е имало, или не един-единствен първоначален език, дали Египет е бил браминска колония, дали Китай е напълно независим от тая или оная азиатска цивилизация, и с други неща, които преди години не му даваха да заспи, ала които вече не го интересуваха, още повече, че като си помислеше, че каквото той не проучи, друг ще го стори… „И накрая — казваше той, — да допуснем, че не се узнае никога. Какво от това?“ Осезаемият и вкусим свят го съблазняваше повече, отколкото непълните познания за живота, които прозираха в мимолетния отблясък на идеите, извлечени насила , искри, получени в нашия мозък от пулсирането на волята, на това, което представлява учението. Накрая Хуанито заяви на самия себе си, че повече знае оня, който живее „без да иска да знае“ , отколкото оня, който „иска да знае, без да живее“ , тоест като се учи от книгите и аудиториите. Да живееш, значи да общуваш, да се наслаждаваш и да страдаш, да желаеш, да мразиш и да обичаш. Четенето е изкуствен и даден назаем живот; ползуването на чужди мисли и усещания посредством една дейност на мозъка; придобиване на съкровищата на човешката правда чрез покупка или чрез злоупотреба, не чрез труд. Философиите на Хуанито не спираха дотук и той правеше едно сравнение, което не е лишено от точност. Казваше, че между тези два начина на живот той виждал такава разлика, каквато има между това човек сам да изяде една пържола, и това да му разправят как и кога друг я е изял, като го вършат много сполучливо, разбира се, и като описват каква физиономия правел, с каква наслада дъвчел, с какъв ищах гълтал и в какъв покой храносмилал.