Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

В това време двамата свещеници бяха в салона, пушеха цигари, с оставени на столовете палици, пльоснати в две превъзходни кресла, като говореха, без да спират, на същата тема: опозицията на Сигуенса. Виновен за всичко беше деканът, досаден човек, който искаше на всяка цена изборът да бъде в полза на племенника му. Смели кучета бяха и чичото, и племенникът. Племенникът беше произнасял разумни речи и на празника на Ла Глориоса 274 274 Има се пред вид революцията от 1868 г. — Б.пр. поздрави Топете и Прим на едно събрание на демократите. Доня Лупе най-после влезе, като силно гримасничеше, за да може да им поднесе една усмивка в момент, в който ги канеше да седнат на масата и ги молеше да я извинят за многото недостатъци и да хапнат малко.

И докато сядаха, тя гледаше ужасена приятеля на своя племенник, който приличаше на бик на два крака, и си мислеше, че апетитът отговаря на телосложението му, всичко, което имаше на масата, нямаше да стигне, за да се напълни този огромен търбух. За щастие, на Макси толкова не му се ядеше, че едва си взе една хапка; доня Лупе също каза, че няма апетит, и по този начин проблемът се разреши и нямаше място за тревога. Отец Пинтадо, въпреки че беше толкова внушителен, не ядеше много и разнообрази обеда, разказвайки още веднъж… за опозицията на Сигуенса. Доня Лупе от учтивост твърдеше, че е истинско варварство, дето не са го избрали него.

Гневът на госпожа Хауреги не се успокои от щастливия успех на обеда… и тя продължи да нарежда на бедната Папитос, която също беше с характер и вътрешно кипеше от огорчение и желание за отмъщение. „Я гледай дъртата вещица — говореше тя на себе си, преглъщайки сълзите си, — с една гърда… По-добре да се беше засрамила, че си слага гърда от парцали, за да си мислят хората, че действително има две, както всички и както аз ще ги имам след време…“ Следобед, когато госпожата излезе и я накара да й почисти дрехите, на хитрушата й дойде наум да отмъсти на своята господарка, едно от онези отмъщения, които се помнят вечно. Реши да простре на балкона роклята й с прикрепеното към нея фалшиво допълнение , с което доня Лупе лъжеше околните. В злобата си Папитос си представяше, че доказателството, изложено на балкона и видяно от хората, които минават, ще предизвика много смях. Но се случи така, че нито един пешеходец не забеляза изкуствената гърда, която приличаше на животински мехур; освен това момичето побърза да го махне, премисляйки предвидливо, че ако доня Лупе влезе и види да виси на балкона онзи издайник на дефекта й, ще побеснее и ще бъде в състояние да отреже и двете истински неща , които Папитос мислеше да има.

На следващата сутрин Максимилиано се отправи към манастира — не за да влезе, защото това беше невъзможно, а за да види стените, зад които дишаше любимата му. Утрото беше прекрасно, небето съвсем ясно, дърветата на улица „Санта Енграсия“ започваха да се разлистват. Младежът се спря пред „Микаелас“, загледан в постройката на новата църква, която вече стигаше до средата на арките на основния кораб. Продължаваше да върви по отсрещния тротоар и като се изкачи на една купчина втвърдена пръст, видя над църквата, още в строеж, дългия коридор на манастира и дори успя да различи главите на монахините или на затворничките, които минаваха по него. Но тъй като строежът напредваше бързо, с всеки изминат ден се виждаше все по-малко. Макси забеляза през следващите дни, че всеки ред тухли дискретно закриваше онази интересна част от монашеския интериор, така както дрехата се облича, за да покрие голото тяло. И дойде денят, в който можеха да се видят само подпорите на гредите, които поддържаха покрива на коридора, и най-после строежът закри всичко, трябваше да се гледа по-отдалече.

На север имаше лошо засети земи за паша. Към онова пасбище, в което имаше стълб с надпис, в който се обявяваха местата за продан, се спускаха високите стени на градината на манастира. Над тях се надвесваха клоните на две или три акации и на един индийски кестен. Но онова, което най-много привличаше вниманието на обезпокоения младеж, беше един вятърен мотор, система Парсон, елеватор, който се издигаше над покривите на манастира и на близките къщи. Огромният диск, като японски чадър за слънце, на който са махнали изпъкналата част, се въртеше около оста си бавно или бързо, според силата на вятъра. Първия път, когато Макси го забеляза, дискът се въртеше величествено бавно и неговата броня от бели и червени спици, която приличаше на перушина, беше толкова красива, че той го съзерцава тъжно четвърт час. На юг градината граничеше със стената на фабрика за печатарско мастило, а на изток — с навеса на съседния цех за камъни, където се работеше много. Очите на Максимилиано гледаха с неизразима симпатия диска на елеватора, а слухът му беше пленен, така да се каже, от непрекъснатата и винаги монотонна музика на каменоделците, които дялаха с длетата си твърдия гранит. Като че ли гравираха на безсмъртни каменни плочи легендата, която сърцето на един бездушен поет им диктуваше буква по буква. Над тази токата царствуваше величествената тишина на полето, както необятността на небето над многобройните звезди. Той се разхождаше из онези пущинаци, без да изпуща манастира от погледа си, вървеше насам-натам по пътеките, които стъпките бяха очертали, отъпквайки тревата, а понякога, когато не припичаше, сядаше на слънце. В далечината по равната земя се издигаха купища оборски тор и слама; тук-там имаше тухлени огради в пепелен цвят, индустриални надписи върху гипсови табелки, къщи с неосъществено намерение да бъдат заобиколени от градинка, по-нататък се редяха керемидените покриви и оловносивите къщи на пазачите и във всичко, което погледът обхващаше, прозираше едно дълбоко предчувствие за бъдеща самотност. Нарушаваше я само някое скитащо куче, от ония, които, бягайки от градската отрова, се разхождат там, без да вдигат поглед от земята. Понякога младежът се връщаше на главния път и известно време вървеше на север, но нямаше желание да вижда хора и се отклоняваше, като се шмугваше отново в полето, докато съзре сводовете на водопровода на Лосоя. Гледката към далечната планина отвличаше вниманието му и го очароваше за момент с онези места, целите в синьо и със снежни петна, но много скоро отново поглеждаше на юг, търсейки скелите и грамадата на „Микаелас“, които се сливаха с най-интересните къщи на Чамбери.