Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Тръгна към Мадрид по прашния и стар път Кампо де Гуардиас, отново погледна машинално часовника и пак не разбра колко беше часът. Не си даде сметка, че брат му и господин Леон Пинтадо, увлечени в интересен разговор и спирайки се на всеки десет думи, бяха останали назад. Разговаряха за опозицията по време на изборите на Сигуенса за проповедник и за споровете, които станаха там. Капеланът като отхвърлен кандидат направи на пух и прах епископа на епархията и целия клир. Максимилиано, без да брои спирките, продължи да върви и скоро се озова в къщи. Вратата отвори доня Лупе и му зададе няколко въпроса: „И какво? Беше ли доволна?“ Тези въпроси разкриваха както интерес, така и любопитство и младежът, оживен от доброжелателството, което виждаше у леля си, побеседва с нея, като се мъчеше да й разкрие острата мъка, която раздираше сърцето му. Имаше някакво смътно предчувствие, че няма да я види повече не защото тя ще умре, а защото в манастира, заразена от благочестивостта на монахините, можеше прекалено много да се увлече по божествените неща и да се влюби в духовния живот до такава степен, че да не иска вече съпруг от плът и кръв, а Исус — съпруга, който се харесва на истинските, светите монахини. Това той изрази непочтително, с половинчати думи, но доня Лупе разбра как стоят нещата.

— Съвсем възможно е да се случи — му каза тя с убедителен тон, който още повече обезпокои Максимилиано — и няма да бъде първият случай с лоши жени… искам да кажа леки, които са се обърнали към бога и толкова са се променили, че после нямат друг път, освен да се покалугерят.

Изкупителят почувствува студенина в сърцето си. Фортуната покалугерена! Тази мисъл, колкото и да беше абсурдна, го измъчва цялата сутрин.

— Откровено казано — заяви той след дълги размишления, — няма да я покалугерят, но възможно е да се увлече по мистицизма, да не иска да излезе и аз да остана in albis 272 272 Самотен (лат.). — Б.пр. .

Подобна мисъл го ужасяваше. В такъв случай не му оставаше нищо друго, освен самият той да стане също светец , да се посвети на църквата и да бъде свещеник… Господи, каква глупост! Свещеник! И защо? От размишления главата му заприлича на болезнен водовъртеж и не му оставаше нищо друго, освен да прогони мислите си, за да се освободи от мъката, която те му причиняваха. Помисли да учи… Невъзможно. Дойде му наум да пише на Фортуната и да й каже да не обръща внимание на онова, което й говорят монахините за духовния живот. Опрощаването и мистичната любов… Още една глупост. Най-накрая започна да се успокоява и мозъкът му малко се проясни.

Трябва да беше към единадесет, когато от стаята си чу голяма препирня между доня Лупе и Папитос. Причината за тази домашна разправия беше това, че на Николас Рубин му беше дошла наум трагичната идея да покани на обед своя приятел, отец Пинтадо, и още по-лошо, беше побързал да я изпълни с онази клерикална непринуденост, която притежаваше в голяма доза, пропускайки своя приятел през вратите на къщата, без въобще да го е грижа дали там има или не необходимите продукти за два такива стомаха.

Доня Лупе не можа да каже нищо пред другия свещеник, но кръвта й кипеше. Гордостта не й позволяваше да лиши къщата от авторитет и им поднесе една тепсия с някакъв буламач, за да се преситят, и като наливаше масло в огъня, си мърмореше неща, които щяха да накарат да подскочи цялата църковна курия: „Не знам какво си представлява този Елиогаболо 273 273 Римски император, известен със своите необмислени постъпки и лакомията си. — Б.пр. … Смята, че моята къща е ханът на Пейне. След като ми изяде едното ухо, води друг, за да ми изяде и другото. И ако съдя по вида му, има яки зъби и стомах, стомах като_ _водохранилище. Ах, господи! Какви егоисти са тези свещеници. Трябваше да му направя и подам сметчицата и тогава… Ах, тогава вече няма да идва с гости, защото е много стиснат и обича да бъде щедър само с чужди пари.“

Вулканът, който бушуваше в гърдите на госпожа Хауреги, можеше да стовари лавата си само върху Папитос, която беше предназначена точно за това. Беше започнала деня с намерение да прави нещата добре, но господарката я наказа така безпричинно, че тя я прати по дяволите и започна да прави всичко наопаки. Ако я накараха да излее малко вода от някое гърне, тя доливаше още. Вместо да откъсне лук, скубеше чесън; изпратиха я до магазина за една консерва сардина, а тя донесе четири либри мерлуза. Счупи една чаша и направи толкова глупости, че доня Лупе за малко не й разби главата с чукалото на хавана. „За това съм виновна аз, по дяволите, за това, че упорствувам да направя от магарето човек… Още днес си отиваш в къщи, в колибата за смет на Куатро Каминос, където живееше сред прасета и кокошки, където ти е мястото…“ И така продължаваше до безкрай. Бедната Папитос… Тя въздишаше и сълзите й се стичаха по лицето. Беше толкова уплашена, че не смееше да шавне.