Бенито Галдос - Фортуната и Хасинта

Запознах се с тях през 1870 година. Дон Балдомеро беше вече на шестдесет години, Барбарита — на петдесет и две. Той беше един много хубав наглед господин с прошарена коса, гладко избръснат, зачервен, свеж, по-млад от много четиридесетгодишни мъже, запазил здрави всичките си зъби, пъргав и в добро настроение, бодър и весел, с благ израз, все с онзи поглед на голямо нюфаундленско куче. Неговата съпруга ми се стори, да го кажа с една дума, много хубава жена, почти съм готов да кажа: ненагледна. Лицето й имаше свежестта на откъснатите, ала още неувехнали рози, а тя не ползуваше друга козметика освен бистрата вода. Беше съхранила съвършени зъби и едно тяло, което все още, и без корсет, удряше в земята много шляещи се пристегнати кокони. Косата й вече беше побеляла цялата и й стоеше по-добре, отколкото когато беше прошарена. Приличаше на коса в стил Помпадур и тъй като беше толкова къдрава и тъй добре разделена на челото, мнозина твърдяха, че в същност не е бяла, а напудрена. Ако Барбарита искаше да парадира, би могла много лесно да съкрати петдесет и двете си години и да се озове в тридесет и осмата, без някой да я заподозре, защото лицето и изразът й бяха младежки и изящни, осветени от една усмивка, която беше самата благост… Та, ако бе поискала да парадира, със зла умисъл (казвам де!), ако не бе онова, което беше — най-достопочтена майка на семейство с всичката благодат божия в сърцето си, — щеше да види мъжете да налитат на нея, както налитат мухите на един от тия плодове, които започват да се набръчкват от презряване и всичката им захар се процежда по кората.

А Хуанито?

Ами Хуанито бе заочакван още от първата година на онзи несравним брак. Щастливите съпрузи се надяваха за него този месец, идния и другия и го виждаха да идва и тъй го желаеха, както евреите — месията. Понякога се натъжаваха от закъснението; ала вярата, която имаха в него, ги ободряваше. Щом все пак, рано или късно, щеше да дойде… беше въпрос на търпение. И хитрецът му с хитрец постави на изпитание търпението на родителите си, понеже се забави десет години някъде, като ги изтормози до крайност. Явяваше се на Барбарита само насън в различни хлапашки положения — било като си хапе юмручетата, с дантелена шапчица на главата, било пък пораснало, с пушчица на рамо момченце и с много дяволитост в очите. Най-сетне бог го прати в плът на смъртен, когато съпрузите започнаха да се оплакват от провидението и да разправят, че ги било излъгало. Ден на ликуване бе онзи септемврийски ден на 1845 година, в който Хуанито Санта Крус успя да заеме своето място в най-благополучното от домашните огнища. Кръстник на кърмачето бе дебелият Арнайс, който каза на Барбарита: „Ти не ми разправяй на мен! Тук е имало контрабанда. Това бозайниче си го донесла от приюта за подхвърлени деца, за да ни измамиш…“ А! Тези протекционисти са само прикрити контрабандисти.

Отгледаха го в охолство и много грижовно, ала без глезене. Дон Балдомеро нямаше сърце да сложи спирачка на шумната си бащина нежност, нито да се залови със сурово възпитание и да изгради момчето тъй, както са изградили него самия. Ако жена му разрешеше, снизхождението на Санта Крус би стигнало дотам да позволи на детето да върши всичко, каквото му хрумне. На какво се дължеше това, че бидейки възпитан толкова сурово от дон Балдомеро I, той беше самата благост със сина си? Резултати от еволюцията във възпитанието, успоредна на еволюцията в политиката! Санта Крус помнеше много отчетливо възпитателните жестокости на баща си, наказанията, които му налагаше, и лишенията, които го беше накарал да изтърпи. Всяка вечер го принуждаваше да чете заедно със служителите на фирмата молитвата за петнадесетте тайнства на света Богородица; докато навърши двадесет и петте, нито веднъж не отиде на разходка сам, а в компания на гореспоменатите служители; театъра виждаше само на Великден и му шиеха по едно ново костюмче всяка година, което обличаше само неделен ден. Караха го да работи в кантората или в склада от девет часа заранта до осем вечерта и трябваше да служи за всичко — било да премести някой денк, било да пише писма. Привечер баща му имаше навик да му се кара, че пали масленика с четири фитила, преди тъмнината да е завладяла напълно помещението. Що се отнася до игрите, никога не научи друго освен мус 33 33 Игра на карти. — Б.пр. , а джобовете му разбраха що е куарто 34 34 Испанска медна монета. — Б.пр. много време след като започна да се бръсне. Всичко бе суровост, труд, скъперничество. Ала най-страшното беше, че като вярваше, че тая система е била много ефикасна за неговото изграждане, дон Балдомеро я смяташе за окаяна, когато ставаше въпрос за сина му. Това не беше липса на логика, а придържане към главната идея на онези времена — на прогреса. „Какво би станало със света без прогрес?“, си мислеше Санта Крус. И като си го мислеше, изпитваше желание да остави момчето да се отдаде на собствените си инстинкти. Беше чувал много пъти от икономистите, които се събираха у Кантеро, прочутата фраза laisser aller, laisser passer 35 35 Оставете да се развива по свой път (фр.). — Б.пр. … Дебелият Арнайс и приятелят му Пастор 36 36 Луис Мария Пастор (1810–1872), испански политик и икономист. — Б.пр. , икономистът, поддържаха, че всички големи проблеми се решават от само себе си, а дон Педро Мата 37 37 Педро Мата и Фонтанет (1811–1877), испански медик, политик и литератор, привърженик на либерални идеи. — Б.пр. изказваше същото мнение, като прилагаше към обществото и политиката медицинската система на изчакване. Природата се лекува сама — трябва само да бъде оставена. Възстановителните сили вършат всичко, подпомогнати от въздуха. Човекът се възпитава сам по силата на постоянните внушения, които поражда в духа му съзнанието, подпомогнато от социалната среда. Дон Балдомеро не го казваше така; но неговите бегли представи по въпроса можеха да се обобщят в един моден и много известен тогава израз: „Светът върви напред.“