E.L. James - E. L. James - Fifty Shades Freed

Размърдах се неохотно и се обърнах към него.

- Чакай - прошепнах. Той ме гледаше с учудени невинни очи: и в същото време нямаше нищо невинно в това, което излъчваше

- добре изчукан, задоволен и доволен от себе си.

- Добре ли си? - попитах.

Той кимна с премрежен поглед като тийнейджър.

- Сега — да.

- О, Крисчън! - скарах му се и погалих прекрасното му лице.

- Питах за кошмара ти.

Той замръзна, затвори очи и ме притисна още по-силно.

- Недей - прошепна. Гласът му беше суров, дрезгав. Сърцето ми се обърна, ръцете ми загладиха косата му назад.

- Съжалявам - прошепнах, изплашена от реакцията му. „По дяволите, как да се нагодя към такива резки промени в настроението му? Какво е сънувал?“ Не исках да му причинявам повече болка и да го карам да разказва.

- Няма нищо - казах нежно. Опитвах се отчаяно да върна игривото момче, което стоеше допреди секунди пред мен. - Успокой се!

- Хайде да си лягаме - каза той тихо, стана и ме остави праз-на, сама с болката ми. Станах след него, увита с червения сатенен чаршаф, и се наведох да прибера дрехите си от земята.

- Остави ги - каза той и най-изненадващо ме грабна на ръце и ме понесе. - Не искам да се оплетеш в този чаршаф, да паднеш по стълбите и да си счупиш нещо.

Обвих ръце около врата му и се зачудих как бързо се бе върнал в кожата си.

Отворих очи стресната и уплашена. Нещо не беше наред. Крисчън не беше в леглото, а все още бе нощ. Къде беше?

И тогава чух пианото.

Скочих от леглото, грабнах халата и забързах към голямата стая. Мелодията беше толкова тьжна, онази същата прочувстве-на, изстрадана мелодия, която беше свирил и преди. Спрях до вратата и го загледах в неговото малко езерце светлина. Тъжните ноти кръжаха в бавен ритъм в цялата стая.

Мелодията свърши и той започна отначало. Защо? Увих ръце около тялото си и се заслушах като омагьосана. Свиреше божествено, но сърцето ми се дробеше под музиката. „Защо си толкова тъжен? Заради мен ли? Аз ли ти причиних това?“ Мелодията свърши и той я започна за трети път. Не издържах. Крисчън не погледна нагоре, не обърна внимание дори когато тръгнах към пианото, но се отмести и ми направи място да седна до него. Продължи да свири, а аз сложих глава на рамото му. Той целуна косата ми, но не спря преди мелодията да свърши. Погледнах го скришом, а той ме гледаше... тревожно.

- Събудих ли те? - попита.

- Не. Усетих, че те няма. Какво свиреше?

- Шопен, прелюдия в ми минор номер четири...

Стиснах нежно ръката му.

- Това наистина те е разстроило, нали?

- Някакъв откачен влиза в апартамента ми, иска да отвлече жена ми, тя не прави каквото й се казва, използва ми някакви ключови думи, подлудява ме... - Затвори очи и когато ги отвори, вече бяха сурови и погледът му - остър като нож. - Да, доста съм разстроен.

- Съжалявам. - Стиснах ръката му.

Той опря чело в моето и прошепна:

- Сънувах те мъртва.

Какво?!

- Лежеше на пода... студена... и не искаше да се събудиш

„О, Петдесет!“

- Просто лош сън! Само сън! - Хванах двете му ръце. Очите му горяха в моите и полека тревогата и болката започнаха да се топят. - Аз съм тук, студена съм само когато не си до мен в леглото. Ела си с мен, да си легнем. Моля те! - Станах, хванах ръката му и зачаках. След много време той стана. Беше по пижама. Висеше така секси на хълбоците му, че изпитах силен порив да пъхна ръка под ластика, но не го направих. Просто го поведох към спалнята.

Когато се събудих, той бе целият усукан около мен и спеше спокойно. Въздъхнах облекчено и се отпуснах, за да се насладя на топлината на тялото му, на кожата му, долепена до моята. Лежах неподвижно. Не исках да го събудя.

Господи, каква нощ! Чувствах се като прегазена от влак. Онзи товарен влак - моят мъж. Не беше за вярване, че този спокоен, така млад в съня си мъж преди няколко часа е изживял този ад. Освен това успя да вкара и мен там. Гледах в тавана и се чудех. Странно, винаги бях мислила за него като за силния, контролиращ, доминиращ Крисчън, но всъщност той беше крехък, уязвим, моето изгубено момче. А най-смешното беше, че за него аз бях уязвимата, а не можех да се съглася, че е така. Не и в сравнение с него. Аз бях силна!

Но дали бях силна за двама? Достатъчно силна, за да изпълнявам команди и да правя каквото ми се каже? Въздъхнах. Той не искаше кой знае какво от мен. Започнах да прехвърлям през ума си разговора ни от снощи. Какво решихме? Че ще опитаме. И толкова. Но истината беше, че аз го обичах толкова много, че трябваше да намеря пътека за двама ни, да намеря посока. Такава посока, която да ми позволи да се запазя, да запазя независимостта си, и в същото време да бъда неговото „повече“. Аз бях неговото „повече“, а той беше моето. Взех решение да положа усилия да не го притеснявам, да не го тревожа поне през уикенда