E.L. James - E. L. James - Fifty Shades Freed

- Какво има? - попита той озадачено.

- Нищо.

- Не, не. Не става така, не може само ти да питаш и аз да отговарям. Тая игра се играе от двама. Какво има, Ана?

Погледнах го, за да преценя изражението му, сложих пак глава на гърдите му и реших да му кажа.

- Понякога си те представям като дете... преди Карик и Грейс да те вземат.

Той застина.

- Не говорех за себе си. Не искам ничие съчувствие, Ана, най-малко твоето. Тази част от живота ми е минало. Край.

- Не е съжаление! - прошепнах ужасена. - Това е тъга, жал, ужас, че някой може да причини такова нещо на едно дете. - Поех дълбоко въздух, усещах как стомахът ми се обръща, как сълзите пак замъгляват очите ми. - Но тази част от живота ти не е минало, Крисчън. Как може да го кажеш? Та ти живееш с миналото си. Всеки ден от настоящето ти си там. Сам ми каза - петдесетте нюанса. Помниш ли? - Думите ми излизаха почти беззвучни.

Той изсумтя недоволно, прокара ръка през косата си, но не каза нищо.

- Зная защо имаш нужда да ме контролираш и да ме пазиш.

- И след като знаеш, продължаваш да ме предизвикваш? -възкликна той, задавен от собствените си думи, а ръката му замръзна в косата ми.

Намръщих се. Нарочно ли го правех? Подсъзнанието ми си свали очилата, задъвка рамката им, свила устни, и замислено поклати глава. Не й обърнах внимание. Беше толкова объркано. Аз бях неговата жена, не подчинена, не бях някоя нова компания, която е закупил наскоро, не бях актив. Аз не бях онази курва и наркоманка майка му... Мамка му, догади ми се. И се сетих за думите на доктор Флин: „Просто продължавай да правиш това, което правиш и сега. Той те обича безумно... А това е добрата новина“.

Това е. Аз просто правех това, което знаех, както умеех. Нали това бе харесал в мен? Нали в това момиче беше се влюбил?

„О, този мъж така ме обърква!“

- Доктор Флин ме посъветва да ти дам възможност да изпитваш съмнения. И мисля, че го правя. Не съм сигурна. Може би това е моят начин да те доведа в настоящето, в „сега“, далеч от миналото - прошепнах. - Не знам. Но най ми е трудно да преценя до каква степен си склонен да преиграваш.

Той промълви като на себе си:

- Тоя шибяняк Флин...

- Той ми каза да продължа да се държа с теб както съм се държала винаги.

- Така ли стана сега? - попита гой сухо.

„Добре. Нека кажа и другото“.

- Крисчън, мисля, че ти си обичал майка си. И не си успял да я спасиш. И не е било твоя работа да го правиш, не е било и твое задължение, не си бил способен на това. Но аз не съм майка ти.

- Не, моля те, недей... - Едва шепнеше.

- Не, изслушай ме, моля те! - Вдигнах глава и погледнах в огромните му, парализирани от ужас очи. Не дишаше. Сърцето ми се сгърчи. - Аз не съм майка ти. Аз съм много по-силна от нея. Имам теб, а и ти си толкова по-силен сега. И знам, че ме обичаш. И аз те обичам

Едва ли очакваше да чуе точно това.

- Обичаш ли ме все още? - попита тихо.

- Разбира се. И винаги ще те обичам. Независимо от всичко, което ми причиниш.

Дали това бе уверението, от което се нуждаеше? Той въздъхна, затвори очи, скри лицето си с една ръка, а с другата ме придърпа до себе си.

- Не се крий от мен. - Пресегнах се и махнах ръката от лицето му. - Цял живот си се крил. Не го прави, не и пред мен!

Той ме погледна недоверчиво и се смръщи.

- Крил съм се?

-Да.

Той изведнъж се размърда, обърна се настрани и ме сложи да легна до него. Нежно събра косата ми от лицето и я прибра зад ушите ми.

- Днес ме попита дали те мразя. Не разбрах защо изобщо зададе този въпрос. И сега... — Спря и ме изгледа все едно бях едно от чудесата на света.

- Мислиш, че те мразя? - Сега беше мой ред да се изненадам.

- Не! - Той поклати глава. - Вече не. - Изглеждаше облекчен.

- Но искам да знам... защо използва ключовата дума, Ана?

И всяка мисъл се изпари от главата ми. Какво да му кажа? Че ме е уплашил? Че не знаех дали изобщо ще спре? Че го бях молила, а той не спря? Че не исках да стане като онзи път, когато ме би с колана? Не бях сигурна, че нямаше да стане така! Преглътнах и казах:

- Защото беше толкова ядосан, далечен... и не знаех докъде можеш да стигнеш.

Той пак заключи очите си; лицето му не издаваше нищо

- Щеше ли да ми позволиш да свърша? - прошепнах и усетих как се изчервявам, но не отместих очи от неговите.

-Не - каза той след много време.

- Това е... жестоко.

Кокалчетата на пръстите му леко потъркваха бузата ми.

- Но ефективно. - Погледна ме така, сякаш искаше да надзърне в душата ми. Очите му потъмняха. И след много време, стори ми се вечност, добави: - Радвам се, че ме спря.