E.L. James - E. L. James - Fifty Shades Freed

Зарових лице във врата му и продължих да плача. Сълзите бяха като катарзис. Токова много се беше случило през последните няколко дни — пожари в компютърни зали, кариерата ми -вече планирана от някой друг, преследвания с коли, перверзни архитектки, въоръжени луди в апартамента ни, спорове, неговият гняв -и на всичкото отгоре бе заминал. „Мразя да не е тук, мразя да пътува“. Избърсах носа си с чаршафа и постепенно осъзнах, че болезнените тонове от Бах все още се носят из стаята.

- Спри музиката, моля те! - Подсмръкнах.

- Да, добре. - Размърда се, без да ме пуска, извади дистан-ционното от задния си джоб, натисна някакво копче и пианото млъкна. Вместо него сега слушах треперещото му от ужас дишане.

- Така по-добре ли е?

Кимнах и започнах да се успокоявам. Палецът му нежно събра сълзите от бузата ми.

- Май не си падаш по вариациите на Голдберг.

- Не и по този откъс.

Той ме погледна и се опита да прикрие срама в очите си, но не успя.

- Съжалявам - каза пак.

- Защо го направи? - Едва чувах собствения си глас. Опитвах се да подредя хаоса от мисли и чувства.

Той гьжно поклати глава и затвори очи

- Мисля, че се увлякох, загубих се в... изживяването - каза някак неубедително.

Погледнах го сърдито и той въздъхна.

- Добре. Да не позволиш на някой да свърши е стандартно средство в... Ти никога...

- Съжалявам - казах и се изчервих.

Той се облегна назад и ме повлече със себе си, така че вече лежахме на леглото, а аз бях сгушена в ръцете му. Сутиенът ми се беше усукал и започнах да го намествам.

- Имаш ли нужда от помощ с това? - попита тихо той.

Поклатих отрицателно глава. Не исках да докосва гърдите ми.

Той се отмести, така че да ме вижда добре, и много предпазливо вдигна ръка и прокара пръсти по лицето ми. Сълзите ми пак потекоха. Как можеше да е толкова безмилостен в един момент, а в следващия - така нежен?

- Моля те, не плачи -- прошепна Крисчън.

Караше ме да се чувствам объркана, в безтегловност. Гневът ми бе изчезнал точно когато имах нужда от него... Бях като глухоняма и напълно безчувствена. Исках да се свия на топка, сама. Мигах и се мъчех да спра сълзите. Поех дъх. Все още хлипах. Погледнах го. Очите му бяха пълни с болка и ужас. „Какво да правя с този контролиращ мъж? Да се науча да бъда послушна, да приема да бъда контролирана? Не, няма да стане...“

- Аз никога какво? - попитах.

- Никога не правиш това, което ти се казва. Променила си решението си, аз бях в Ню Йорк, не ми казваш къде си, аз съм на стотици километри, безпомощен, ядосан. Ако си бях тук, щях да дойда и да те прибера.

- Значи ме наказваш?

Той преглътна, затвори очи и наис тина нямаше нужда да ми отговаря. Знаех, че намерението му беше точно това - да ме накаже.

- Трябва да спреш да го правиш - казах. - Първо, след това се чувстваш още по-зле, мразиш себе си.

- Така е. Не искам да те виждам такава.

- И аз не обичам да се чувствам така. Когато бяхме на „Феър Лейди“, ти ми каза, че не си се оженил за подчинена.

- Знам, знам. - Гласът му бе нежен.

- Тогава спри да ме третираш каго подчинена. Съжалявам, че не се обадих. Няма да бъда такава егоистка никога повече. Знам, че се тревожиш за мен.

Той ме изгледа, очите му - сурови, мрачни и тревожни.

- Добре - каза най-сетне и се наведе с намерение да ме целуне, но спря, като че ли чакаше разрешение. Повдигнах лице към неговото и той ме целуна нежно.

- Устните ти са така меки, когато плачеш - каза.

- Никога не съм обещавала да ти се подчинявам, Крисчън -прошепнах.

- Знам.

- Опитай се да преодолееш това, заради двама ни, заради общото ни добро. И аз ще се опитам да проявя разбиране към тенденциите ти да контролираш.

Той изглеждаше изгубен, уязвим, като удавник в морето.

- Ще се опитам - каза с цялата откровеност, на която е способен човек.

От гърдите ми се откърти дълга въздишка.

- Освен това ако бях тук...

- Знам - каза той и очите му обезумяха.

Увих тялото си около него и сложих дланта си върху гърдите му. Лежахме така, мълчаливи. Ръката му се плъзна към края на плитката ми, дръпна ластичката, пусна косата на свобода и прокара пръсти през нея, като да я разреше. Това беше, всичко беше заради това - страх, параноичен страх за безопасността ми. И си представих сгърченото тяло на Джак Хайд, пистолета до него... е, не съвсем параноичен, което ми напомни...

- Какво искаше да кажеш одеве с онова „или че“?

Или че?

Нещо за Джак...

- Никога не се отказваш, нали?

Сложих брадичка на гърдите му. Насладата и спокойствието от гальовните му пръсти в косата ми напълно тушираха раздразнението ми.