E.L. James - E. L. James - Fifty Shades Freed

- Да, имам проблеми - казах и усетих как се задушавам. Ако трябваше да дискутираме това, имах нужда от разстояние. Но преди да направя крачка назад, той се наведе и прокара носа си по моя. Затворих очи, за да усетя по-силно така жадувания му допир.

- И аз - каза с устни, опрени в кожата ми.

Отворих очи. Той се изправи и отново се втренчи в мен.

- Мисля, че съм добре запозната с твоите проблеми, Крисчън. - Гласът ми беше войнствен, а той сви очи и веднага задуши веселието, което се бе появило като пламъче от свещ в очите му.

Значи щяхме да се караме? Направих крачка назад. Трябваше да се отдалеча от него. Имах нужда от пространство, не трябваше да усещам миризмата му, трябваше да преодолея ефекта, който тялото му, видът му... и тези джинси... имаха върху мен.

- Защо се върна от Ню Йорк? - попитах тихо. Колкото по-бързо минеше всичко това, толкова по-добре!

- Знаеш защо. - В гласа му прокънтя предупредителна нотка.

- Защото излязох с Кейт?

- Защото не удържа на думата си, защото го направи зад гърба ми и защото се изложи на риск.

- Не съм удържала на думата си ли? - Не исках да мисля за останалата част от думите му, не и сега.

-Да.

„Иди сега му говори за преиграване!“ Почти бях готова да му врътна очи, но той ме спря с поглед.

- Крисчън, просто промених решението си - казах бавно, търпеливо, както се обяснява на дете. - Аз съм жена. Жените често правят така. Променят решенията си.

Той май наистина не ме разбираше.

- Ако само за миг ми беше минало през ума, че си способен да си прекратиш командировката... - Спрях. Не знаех какво да кажа. Не намирах думи. Сетих се за спора заради клетвите. „Никога не съм ти обещавала да ти се подчинявам, Крисчън!“ Но не казах нищо, защото бях истински щастлива, че си е у дома. Въпреки гнева му се радвах, че е жив и здрав, да, вярно, бесен, изгаряше ме с опушеносивите си очи, но беше при мен.

- Значи просто си си променила решението? - Не можеше да прикрие недоверието си и дори нотката ужас в гласа си.

-Да.

- И не се сети да ми се обадиш? - Изгледа ме недоверчиво и продължи: - На всичкото отгоре заради теб Райън е бил тук сам. Изложила си живота му на риск.

О! Изобщо не се бях сетила за това!

- Трябваше да ти се обадя, но не исках да се тревожиш. Ако се бях обадила, ти щеше да ме принудиш да се прибера, а Кейт наистина ми липсваше. Исках да я видя. Освен това, когато Джак е нахлул, аз не бях тук, за да се пречкам. Райън е можел да не го пусне... - О, тук вече съвсем се обърках. Ако не го беше пуснал, сега Джак щеше да е на свобода.

Очите на Крисчън горяха с някакъв див пламък. Той ги затвори, също като сутринта, все едно потискаше силна болка. Поклати глава и преди да разбера какво става, вече ме стискаше в ръцете си, притискаше ме към себе си.

- О, Ана! - шепнеше, а аз почти се задушавах в прегръдката му. - Ако нещо се беше случило с теб...

- Но нищо не се случи - успях да кажа.

- Но можеше да се случи. Преживях смъртта стотици пъти днес само като се замислях какво можеше да стане. Толкова съм ядосан, Ана! На теб, на себе си, на всички. Не помня да съм бил така побеснял някога, освен... - И спря.

- Освен? - подпитах.

- Веднъж в стария апартамент. Лийла беше там.

„О, не, не искам да мисля за това сега!“

- Ти беше така студен тази сутрин... - Последната дума се счупи, гласът ми звучеше като напукан. Спомних си как ледено ме отблъсна и ужасното чувство след това. Ръцете му се плъзнаха към врата ми, той пое дълбоко дъх и дръпна косата ми назад.

- Не зная как да се справя с този гняв. Не искам да те нараня

- каза тихо. Очите му бяха широко отворени, агресивни. - Тази сутрин исках да те накажа, и то да те накажа жестоко, и... - Пак спря, не намираше думи или се страхуваше да ги произнесе.

- Страхувал си се, че ще ме нараниш? - довърших изречението, но не вярвах и за секунда, че би го направил. Изпитах силно облекчение. Някъде в себе си бях изживяла паническия страх, че повече не ме желае.

- Нямах доверие в себе си. Не знаех на какво съм способен -каза той тихо.

- Крисчън, знам, че никога не би ме наранил. Поне не и психически. - Хванах лицето му в дланите си.

- Знаеш? - попита той и усетих в гласа му скептицизъм.

- Да. Знаех, че това, което каза, беше просто глупава закана. Знам, че няма да ми сриташ задника, нито да ме пребиеш.

- Исках.

- Не, не си искал. Мислел си, че искаш.

- Не можеш да си сигурна.

- Помисли само! - Увих ръце около него и се сгуших в гърдите му, поех аромата му през черната тениска. - Помисли си само как си се чувствал, когато си тръгнах. Казвал си ми толкова пъти как си се чувствал тогава. Как това е променило отношението ти към света, към мен, възприятията ти като цяло. Знам от какво се отказа заради мен. Помисли си за следите от белезниците по ръцете и краката ми на сватбеното пътешествие.