E.L. James - E. L. James - Fifty Shades Freed

- Прескот ще дойде с теб - каза малко по-спокойно.

„Мамка му, не искам Прескот“. Едва потиснах импулса си да

нацупя устни и да протестирам. Сега, когато бяха хванали Джак, можеше да се отървем от половината охрана.

Спомних си разговора с майка ми ден преди сватбата, мъдрите й думи. „Ана, трябва да избираш битките си. Така ще е и с децата ти, когато се родят“. Е, Крисчън поне ме пускаше да ида на работа.

- Добре - казах. И понеже не исках да го оставя така - с толкова много въпросителни, с такова напрежение между нас, пристъпих внимателно към него. Тялото му се скова, очите му се разшириха и изведнъж го видях така крехък, така уязвим и някъде, в някакво дълбоко, тъмно кътче на сърцето си усетих пробождане. „О, Крисчън, толкова съжалявам!“ Целунах го по кратичко по бузата; той затвори очи, може би за да се наслади на допира ми.

- Не ме мрази - прошепнах.

Той сграбчи ръцете ми

- Не те мразя.

- Не си ме целунал.

- Знам - каза и ме огледа подозрително.

Отчаяно исках да попитам защо, но не бях сигурна, че искам да знам отговора. Той стана, хвана лицето ми между дланите си и устните му се стрелнаха към моите. Това беше последното, за което бях подготвена. Покорно и с желание пуснах езика му и той се възползва максимално. Завладяваше територията си силово, грубо, настоятелно и точно когато започнах да отвръщам на целувката му... ме пусна. Дишаше задъхано.

- Тейлър ще ви закара с Прескот до СИП. - Очите му горяха от страст, желание, нужда. После викна: - Тейлър!

Изчервих се и се опитах да възстановя душевното си равновесие.

- Да, сър. - Тейлър се появи на прага.

- Кажи на Прескот, че госпожа Грей отива на работа. Ще ги закараш ли, ако обичаш?

- Разбира се - отвърна Тейлър, обърна се и изчезна.

- Ако успееш да не се забъркваш в глупости днес, ще съм ти много благодарен - каза Крисчън.

- Ще видя какво мога да направя. - Усмихнах се сладко. Нещо като полуусмивка се появи в ъгълчето на устните му, но той веднага я скри.

- Ще се видим по-късно - каза хладно.

- До после - прошепнах.

С Прескот слязохме до гаража със сервизния асансьор, за да избегнем репортерите. Всички знаеха за арестуването на Джак и за нахлуването му в нашия апартамент. Седнах в аудито и се зачудих дали и пред СИП няма да има папараци, като в деня, в който обявихме за годежа си.

Пътувахме мълчаливо. После се сетих да се обадя на Рей и на мама, за да им кажа, че сме добре и всичко е наред. За щастие и двата разговора бяха кратки и затворих точно преди да спрем пред СИП. Както и очаквах... Малка групичка фоторепортери бяха застанали в засада. Всички се обърнаха като по команда в мига, в който видяха аудито. Чакаха ме.

- Сигурна ли сте, че сте готова за това, госпожо Грей? - попита Тейлър.

Първият ми импулс бе да побягна към дома, но това би означавало да прекарам целия ден с господин Бесен. Мислех, че му е нужно време, надявах се да започне да се успокоява и да погледне на нещата по-реално. Джак беше в полицията. Крисчън трябваше да е щастлив. Но не беше. Отчасти защото твърде много от нещата, които се случваха, бяха извън контрола му, в това число и самата аз. Но точно сега не исках да мисля за това.

- Тейлър, нека минем през сервизния вход.

- Да, госпожо.

Беше един. Бях работила цяла сутрин. Някой почука на вратата. Беше Елизабет.

- Имаш ли минутка?

- Разбира се - отвърнах, изненадана от неочакваното й посещение.

Тя влезе, седна и отметна дългата си черна коса.

- Исках само да се уверя, че си добре. Роч ми каза да мина да те видя - добави и се изчерви. - Искам да кажа... след снощните събития.

Арестуваното на Джак Хайд беше навсякъде из вестниците, но никой не правеше връзка с пожара в Грей Хаус.

- Добре съм - отвърнах, но всъщност не исках и да се замислям дали наистина съм добре. Джак беше искал да ми причини нещо ужасно. Е, това не беше нищо ново. Опитал бе и преди. Но всъщност се притеснявах повече за ситуацията с Крисчън.

Хвърлих едно око да видя дали имам поща. Нищо. Все още нищо. Не знаех дали ако му пратя мейл няма само да разпаля допълнително гнева му.

- Добре. Ако се нуждаеш от нещо, ако мога да помогна с нещо, кажи ми.

- Разбира се - отвърнах.

- Знам, че си заета. Ще те оставя да си вършиш работата -каза тя и стана.

-Ами... благодаря.

Това май беше най-кратката, най-безсмислена среща в цялото Западно полукълбо. Поне за този ден. Защо я беше пратил Роч? Може пък и да се бе притеснил. Нали бях жената на шефа. Поклатих глава, отърсих се от гадните мисли и взех блакберито с надежда да има нещо от Крисчън. Точно тогава пощенската кутия на компютъра ми светна.