E.L. James - E. L. James - Fifty Shades Freed

„Мамка му. Мамка му. Мамка му!“

И чак тогава започнах да осъзнавам думите му. Отвличане? Джак е искал да ме отвлече? Спомних си залепващата лента в джоба му, но тогава не исках да мисля за какво му е била нуж-на. Дали Крисчън имаше друга информация? Измих лицето си набързо, светкавично сапунисах косата си. Исках да знам. Трябваше да знам. Нямаше да му позволя да ме държи на тъмно този път. Не и за това.

Когато излязох, вече го нямаше. Саркастично отбелязах, че се е облякъл доста бързо. С мълниеносна скорост сложих роклята с цвят на слива, с пълното съзнание, че той я харесва. Обух черни сандали. Изсуших отгоре-отгоре косата си, само с кърпата, сплетох я и я вдигнах на кок. Пъхах диамантени обеци в ушите си, побягнах към банята да си сложа грим и след цялото бързане застанах пред огледалото и видях бледото си лице. Винаги толкова бледа! Поех дълбоко дъх, за да успокоя дишането си. Налагаше се да се изправя пред последствията от решението си - да се забавлявам с приятелката си. Въздъхнах. Той никога нямаше да погледне на нещата така.

Нямаше го и в голямата стая. Госпожа Джоунс си вършеше работата в кухнята.

- Добри утро, Ана.

- Добро да е! - Усмихнах й се широко и искрено. Все още ме наричаше Ана.

-Чай?

- Да, благодаря.

- Ще хапнеш ли?

- Да. Може ли омлет тази сутрин?

- С гъби и спанак?

- И кашкавал.

- Ей сега ще стане.

- Къде е Крисчън?

- Господин Грей е в кабинета си.

- Закусил ли е? - Погледнах двете чинии на плота.

- Не, госпожо.

- Благодаря.

Крисчън говореше по телефона. Беше по бяла риза и без вратовръзка. Излъчваше спокойствие и увереност. Главният изпълнителен директор в роля. Как лесно може да те заблуди външният вид. Може би нямаше да ходи до офиса. Той ме погледна и поклати глава, за да ми покаже, че не съм добре дошла. Мамка му! Отритната, изхвърлена! Тръгнах към кухнята. И тогава се появи Тейлър - със строг костюм, като изваден от кутийка, свеж, ще кажеш, че е спал поне осем часа.

- Добро утро, Тейлър - поздравих го и се опитах се да преценя поне неговото настроение. Очаквах да видя и нещо като следа, нещо, което да ме насочи, да ми подскаже какво става.

- Добро утро, госпожо Грей - отвърна той и в тези четири думи долових съчувствието му.

Усмихнах му се състрадателно. Знаех, че е трябвало да понася ужасното настроение на Крисчън през целия полет до Сиатъл.

- Как мина полетът? - престраших се да попитам.

- Бавно, госпожо Грей. - Успя да събере всички емоции само в това „бавно“. - А вие как сте, ако смея да попитам?

- Добре.

- Извинете ме ~ каза той и тръгна към кабинета на Крисчън. Хм. Значи Тейлър може да влиза, но не и аз.

- Ето, готово - каза госпожа Джоунс и постави закуската пред мен. Апетита ми го нямаше никакъв, но се насилих да ям, за да не я обидя.

Хапнах колкото можах и приключих със закуската. Крисчън беше все още в кабинета си. Отбягваше ли ме?

- Благодаря, госпожо Джоунс - казах, плъзнах се надолу по високия стол и тръгнах към банята да си измия зъбите. Докато ги търках с четката, се сетих за сръдните около клетвите за сватбата. И тогава се беше заключил в кабинета си. Това ли правеше и сега? Цупеше се в кабинета си? И после се сетих за кошмарите му след това и настръхнах. Дали нямаше да се повтори? Трябваше да говорим. Трябваше да знам за Джак и защо бе утроил охраната на цялото семейство, да го принудя да ми каже всичко, което досега бе крил от мен. А Кейт знаеше! Очевидно Елиът споделяше с нея.

Погледнах си часовника. Беше девет без десет. Закъснявах и за работа. Изплакнах зъбите си, сложих малко червило, грабнах тънкото си черно сако и се върнах в голямата стая. Въздъхнах с облекчение - той беше там и закусваше.

- Излизаш? - Пак само една дума.

- Да. На работа. - Тръгнах смело към него и опрях длани на плота. Той ме изгледа с празен поглед.

- Крисчън, няма и седмица, откакто се върнахме. Трябва да ида на работа.

- Но... - започна и спря. Прокара ръка през косата си. Госпожа Джоунс се оттегли тихичко. Дискретна както винаги.

- Знам, че трябва да говорим за много неща. Ако си се успокоил, когато се върна, може да поговорим тази вечер.

Тревога и ужас изкривиха лицето му.

- Да съм се успокоил? - Гласът му беше зловещо тих и мек.

- Знаеш какво искам да кажа. - Изчервих се.

- Не, Анастейжа, не знам какво искаш да кажеш.

- Не искам да се караме. Дойдох да попитам дали мога да взема моята кола.

- Не, не може - отвърна рязко той.

- Добре - съгласих се веднага.

Той примигна. Очевидно бе очаквал да му възразя.