E.L. James - E. L. James - Fifty Shades Freed

Той застина и разбрах, че осмисля думите ми. Прегърнах го по-силно. Дланите ми усещаха напрегнатите му мускули под тениската. Постепенно той се отпусна. Напрежението полека спадна.

Това ли го беше тревожило цял ден? Че ще ме нарани? Как можех да му имам повече доверие, отколкото самият гой имаше в себе си? Не разбирах. Със сигурност бяхме преодолели толкова много неща, бяхме направили големи стъпки напред. А той бе така силен, така подреден, винаги упражняваше контрола си... и без него се чувстваше изгубен. „О, Петдесет, Петдесет, Петдесет!“ Обърнах лице нагоре към него и устните му намериха моите. Търсеха, вземаха, даваха, умоляваха. За какво? Не знаех. Исках само да ги усещам върху моите и страстно му отвръщах.

- Така силно вярваш в мен! - прошепна той.

- Да. Вярвам.

Той погали лицето ми, потърка палеца си в бузата ми. Гледаше ме напрегнато. Гневът си беше отишъл. Моят Петдесет се беше върнал, където и да беше ходил. Усмихнах му се срамежливо. Така се радвах да го видя пак такъв.

- Освен това нямаш подписан договор за това.

Той се ухили и ме стисна още по-близо до себе си, в себе си.

- Права си, нямам!

Бяхме застанали в средата на голямата стая, заключени един в друг, и се прегръщахме.

- Ела с мен в леглото - прошепна той след... един бог знае колко време.

- Крисчън, трябва да поговорим.

- После - каза той меко, но настоятелно.

- Крисчън, моля те, говори с мен!

- За какво искаш да говорим? - въздъхна той.

- Знаеш. Не ми казваш нищо. Държиш ме на тъмно.

- Искам да те предпазя.

- Не съм дете.

- Това ми е известно, госпожо Грей. - Ръката му мина по тялото ми и дланите му обхванаха дупето ми. Той раздвижи бедра и усетих ерекцията му, притискаше пениса си в мен.

- Крисчън - скарах му се, - говори с мен!

Той въздъхна раздразнено.

- Какво искаш да знаеш? - Гласът му охладня и той ме пусна. „Но... Аз не исках да ме пускаш“.

Крисчън се наведе и вдигна листа с имейла от пода.

- За много неща - казах, докато ме водеше към дивана.

- Седни! - нареди той. Някои неща не се променят никога. Естествено, изпълних. Той седна до мен, наведе се и стисна главата си с ръце.

„О, не! Наистина ли му е толкова трудно да говори?“ Той вдиша, прокара ръце през косата си и се обърна към мен, готов да поеме удара на съдбата.

- Питай! - каза остро.

„О, много лесно стана. Неочаквано лесно“.

- Защо си сложил допълнителна охрана за цялото семейство?

- Хайд беше заплаха и за тях.

- Откъде знаеш?

- От компютъра му. Имаше лични данни за мен и за цялото семейство. Най-вече за Карик.

- За Карик? Защо пък за него?

- Не зная. Все още не зная. Хайде де си лягаме.

- Кажи ми, Крисчън!

- Какво да ти кажа?

- Ще ме умориш!

- И ти мен!

- Но ти не си подсилил охраната веднага след като си разбрал за тази информация в компютъра му. Защо чак сега? Нещо се е случило междувременно! Кажи ми какво!

Той присви очи и ме погледна.

- Не знаех, че ще се опита да подпали сградата ми или че... Мислехме, че е просто някаква мания, но когато си известна личност, знаеш... хората искат да знаят. Нямаше нищо особено, информация от вестниците за мен, от времето когато бях в Харвард и се занимавах с гребане, после за кариерата ми. После доста неща за Карик - цялата му кариера. Отделно за майка ми, за кариерата й, и до известна степен за Елиът и Мия.

„Странно!“

- Каза „или че“.

- Или какво?

- Ти каза: „че ще се опита да подпали сградата ми или че...“ И не довърши.

- Гладна ли си?

„Моля?“ Намусих се, макар, че бях гладна.

- Яла ли си днес? - Очите му бяха ледени, гласът му - суров.

Изчервих се и веднага ме разбра колко съм яла.

- Така си и мислех - каза той студено. - Знаеш какво ми е, когато не се храниш. Ела! - Стана и ми подаде ръка. - Искам да те нахраня. - Пак промяна в настроението. Гласът му беше толкова съблазнителен и страстен.

- Да ме нахраниш? - прошепнах и всичко под пъпа ми буквал-но се наводни от желание. „По дяволите! Колко типично! Поредната рязка промяна в градусите на моя Меркурий и естествено бягството му от разговора. Това ли беше? Това ли само ще ми каже?“

Той ме заведе в кухнята, грабна един от високите столове и го завъртя с гръб към плота.

- Седни.

- Къде е госпожа Джоунс? - попитах и се огледах, кацнала на стола. Едва сега забелязах, че я няма.

- Пуснах я да си почине тази вечер. Също и Тейлър.

- Защо?

- Защото мога! - каза той и се усмихна арогантно и развеселено.

- Значи ти ще готвиш? - попитах с недоверие.

- О, да. Имайте ми малко вяра, госпожо Грей. Затвори си очите!