E.L. James - E. L. James - Fifty Shades Freed

- Ела при мен. - Съжалих, че не бях облякла нещо по-съблаз-нително, а не тениска и шорти.

- Ана, лягай и се завивай! Веднага!

Намусих се, станах и безцеремонно свалих шортите, без да откъсвам очи от него. Устните му се извиха в усмивка и той отметна завивката.

- Чу какво каза доктор Синг. Да почиваш! - Гласът му беше доста по-мек.

Мушнах се под завивката и скръстих ядно ръце.

- И не мърдай! - каза той, но нямаше нищо по-сигурно от това, че цялата ми драма му се струва забавна, което ме ядоса още повече.

Пилешката яхния на госпожа Джоунс бе едно от любимите ми ястия. Крисчън се хранеше с мен, седнал на леглото с кръстосан и крака.

- Супер си го... стоплил - засмях се аз.

Изядох всичко и ми се доспа. Значи това му е бил планът? Да ме приспи?

- Изглеждаш уморена - каза той и взе таблата с чинията ми.

- Уморена съм, да.

- Добре, спи. - Целуна ме. - Имам малко работа. Ако няма да ти преча, ще седна да си я върша тук.

Кимнах. Опитах се да се преборя със затварящите се клепачи, но не успях. Нямах представа, че една пилешка яхния може да изтощи човек толкова.

Събудих се по здрач. Стаята беше обагрена в бледорозови сенки. Крисчън седеше в един от фотьойлите, гледаше ме, сивите му очи светеха с луминесцентна светлина на фона на мекия здрач. Държеше някакви листове. Лицето му беше пепелявосиво.

- Какво става? - попитах и седнах бързо в леглото, без да обръщам внимание на острата болка в ребрата.

- Уелч. Току-що си тръгна.

„Мамка му!“

-И?

- Живял съм с оня задник - прошепна той.

- Живял си? С Джак?

Той кимна. Очите му бяха широко отворени.

- Роднини ли сте?

- Не, о, слава богу, не!

Преместих се, вдигнах завивката и този път той не се поколеба. Събу си обувките, легна до мен, прегърна ме, сви се на топка и сложи главата си в скута ми.

- Не разбирам. - Прокарах пръсти през косата му. Той затвори очи и сбърчи чело, като че се опитваше да си спомни нещо.

- След като са ме намерили и преди да ида да живея с Карик и Грейс, са ме поели социалните служби на щата Мичиган. Живял съм в приемно семейство. Но не помня нищо.

„Приемно семейство? Господи!“

- Колко време? - прошепнах.

- Около два месеца. Нямам никакъв спомен.

- Говори ли с майка си и баща си за това?

-Не.

- Може би трябва. Вероятно те ще ти кажат.

Той ме стисна в ръцете си.

- Ето. - И ми подаде листовете. Бяха снимки. Две. Светнах лампата до леглото. На първата снимка се виждаше стара олющена къща с жълта врата и голям триъгълен прозорец на покрива. Имаше веранда и малка градинка. Съвсем обикновена къща.

Втората беше семейна. На пръв поглед обикновено работническо семейство. Мъж, жена и деца. Мъжът и жената бяха облечени в раздърпани, избелели от много пране сини тениски. Изглеждаха на около четирийсет. Жената беше руса, с прибрана на кок или опашка коса, а мъжът беше много късо подстриган

- почти до кожа. И двамата се усмихваха мило и топло. Мъжът бе сложил ръка на рамото на сърдита млада тийнейджърка. Две момчета - еднояйчни близнаци, на около дванайсет, много руси и широко усмихнати. Имаше и друго момче, по-малко, с черве-никаворуса коса и сърдито лице и зад него, наполовина скрито

- друго, по-малко момче, с коса като мед и сиви очи. Широко отворени уплашени очи, облечено в дрехи не по мярка, здраво стиснало мръсно детско одеяло.

- Това си ти! - прошепнах и сърцето ми се надигна и спря в гърлото. Знаех, че Крисчън е бил на четири, когато майка му е починала, но това дете изглеждаше много по-мъничко. Това дете беше подлагано на системно недохранване. Проплаках, сълзи избиха в очите ми. „О, моето сладко детенце! Моят малък Петдесет!“

- Това съм аз, да - каза той.

- И Уелч ти донесе тези снимки?

- Да. Но не си спомням нищо. - Гласът му беше безжизнен.

- Не помниш, че си бил в приемно семейство? Защо трябва да помниш? Това е било толкова отдавна. Това ли те тревожи?

- Помня други неща. Отпреди. Помня и след това. Когато се видях с мама и татко. Но това... Това е като някаква огромна бездна.

И тогава разбрах. Моят миличък, винаги държащ всичко под контрол и в ред Крисчън бе разбрал, че голяма част от пъзела, който уж беше подредил, все още липсва.

- Джак на снимката ли е?

- Да, по-голямото дете. - Очите му бяха здраво стиснати и се държеше за мен както удавник се държи за сал в бурно море. Прокарах ръце през косата му и се загледах в по-голямото момче. То гледаше предизвикателно и арогантно в обектива. Нямаше грешка

- това беше Джак. Но на снимката той беше още дете, осем или девет годишен, дете, скрило страха си зад враждебността.