E.L. James - E. L. James - Fifty Shades Freed

- Какво си си мислела, че правиш, Ана! Мислила ли си изобщо? - крещеше из кухнята, а всички я гледаха.

- Моля те, Кейт, чух го от всички! - сопнах се.

Тя ме гледаше така, сякаш всеки миг щеше да започне да раздува лекция на тема „Инструкции за предаване на откуп при отвличане“. И то в типичния си стил. Но ме изненада - прегърна ме и прошепна:

- Господи, Стийл, понякога изобщо не мислиш! - И ме целуна по бузите. Очите й бяха пълни със сълзи. - Толкова се изплаших, толкова се тревожех!

- Не плачи, че ще разплачеш и мен.

Тя се отдръпна, избърса очите си, очевидно смутена от проявата си на слабост, пое дълбоко дъх и се съвзе за секунди.

- Добрата новина е, че определихме дата за сватбата. Решихме през май. И искам да си ми шаферка.

- О! Честито, Кейт!

„Мамка му. Малката точица... тъй де, Младши“.

- Проблем ли има? - Тя очевидно разбра паниката ми погрешно.

- О, не, просто се радвам за вас. Поне една добра новина. - Прегърнах я. „Мамка му, мамка му, МАМКА МУУ! Кога ми е терминът?“ Започнах да изчислявам датата наум. Доктор Грийн бе казала четири или пет седмици. Значи някъде през май. „Мамка му!“

Елиът ми подаде чаша шампанско.

„Шампанско? Май не бива!“

Крисчън излезе от кабинета си като попарен, лицето му беше с цвят на пепел. Грейс и Карик излязоха след него. Очите му се разшириха от паника, когато видя чашата в ръката ми.

„По дяволите! Искам да пийна!“ Грейс ми се усмихна, взе чаша шампанско и дойде при мен.

- Нищо няма да ти стане от една глътка - прошепна, намигна ми и се чукнахме. Крисчън ни изгледа лошо, но Елиът заговори за мача между „Маринърс“ и „Рейнджьрс“ и го разсея.

Карик дойде при нас, прегърна ни и целуна Грейс по бузата. После тя отиде при Мия на дивана.

- Как е той? - попитах Карик много тихо. С изненада забелязах, че Мия и Итън се държат за ръце.

- Доста е притеснен. - Лицето на Карик беше сериозно и тревожно. - Помни толкова много неща за майка си... наистина много. Ще ми се да не беше така. Но това... Надявам се да сме помогнали. И се радвам, че ни се обади. Каза, че ти си го накарала. - Очите му омекнаха.

Свих рамене и отпих бърза глътка.

- Ти си най-чудесното в живота му. Слуша само теб, никой друг!

Изобщо не бях съгласна, но си замълчах. Веднага се сетих за

откровенията му пред кучката Робинсън, а знаех, че споделя и с

Грейс. Опитах се да си спомня какво си говореха до леглото ми в болницата, но не успях. Колко ме вбесяваше тази моя неуслуж-лива памет!

- Ела, Ана, и седни. Изглеждаш уморена. Едва ли си очаквала да ви се изсипем така тази вечер.

- Толкова е хубаво да ви видя - отвърнах. И това беше самата истина. Беше невероятно усещане. Аз нямам братя и сестри, но съпругът ми имаше голямо и сплотено семейство. Обичах ги. Всичките. Гушнах се до Крисчън.

- Една глътка - изсъска той и взе чашата от ръката ми.

- Да, сър! - И запърхах с мигли, което го обезоръжи напълно.

- Родителите ми мислят, че можеш да вървиш и по вода - каза Крисчън, докато смъкваше тениската си.

Бях свита в леглото и гледах стрип шоуто.

- Е, добре, че поне ти знаеш истината - засмях се.

- О, не, не я знам. - Събу си джинсите.

- Разказаха ли ти за онова време?

- Казаха някои неща. Живял съм в семейство Колиър два месеца, докато майка и татко са чакали да да оформят документите. Вече са били одобрени за осиновяването и са били взели Елиът, но по закон трябвало да се изчака два месеца. Чакали да видят дали няма да се появи някой да ме... вземе.

- Какво мислиш за това? Как се чувстваш? - прошепнах.

- Че нямам никакви живи роднини ли? Майната му на това. Ако са като истинската ми майка... - Поклати глава с отвращение.

„О, Крисчън, ти си бил дете, ти си обичал майка си!“

Той обу долнището на пижамата, легна до мен и ме прегърна.

- Започвам да си спомням някои неща. Помня храната. Госпожа Колиър готвеше превъзходно. И сега поне знаем вече защо оня глист има зъб на семейството ми. - Прокара ръка през косата си.

- Господи! - викна изведнъж и ме изгледа с отворена уста.

- Какво има?

- Всичко си идва на мястото! Сега вече разбирам!

- Кое?

- Малкото пиленце! Госпожа Колиър ми казваше така. Малкото пиленце.

- Какво си идва на мястото? - Не разбирах.

- Бележката. Бележката за откупа, която беше оставил във вана. Беше нещо от сорта „Знаеш ли кой съм аз? Защото аз знам кой си ти, Малко пиленце,,.

Нищо не разбрах.

г

- Това е от една детска книжка. Господи! Помня я тази книжка! Казваше се... „Ти ли си моята майка?“ - Очите му бяха широко отворени. - Много си я обичах.