Георги Райчев - Имало едно мече…

— Е, Сивке, снесе ли ми яйчице? Дай да го хапна, че съм много гладен!

Хвърли се Шарко към гнездото и лапна яйцето, но в същия миг капанът — щрак! — пипна го за крака.

Заквича Шарко, та гората прокънтя — кви! кви! кви! Врът Шарко насам, врът натам, но колкото скачаше, толкова по-дълбоко се забиваха зъбците в крака му. А Сивка се залива в смях от дървото:

— Ей Шарко, Шаренце, защо квичиш толкова? Да не е много горещо яйцето? Или от лакомия се задави, а, приятелю?

Но ето го, че пристигна от село и човекът, с пушка през рамо. Той видя, че нещо голямо се мята около дървото, и помисли, че е лисица или вълк. Бързо смъкна пушката, прицели се и — бум! — гръмна. Но чу се жално квичене и онова животно взе да подскача още по-силно.

Човекът дотича и що да види: в капана неговият Шарко с един крак в клопката, а другият — пречупен от сачмите.

— Е — рече му той, — ти ли си бил крадецът, бай Шарко, така ти се пада.

Той го откопча от клопката, ритна го и го отмина, а кокошката сама слезе при него. Господарят я помилва зарадван, взе я и я отнесе дома на стопанката си. А Шарко се довлече чак вечерта в село на три крака.

Една лисица търсеше скришно място да си направи там дупка и да скрие малките си.

Търси Лиса тук, търси там, най-сетне намери буренясало лозе, неорано и некопано от години.

— Охо — рече тя, — познавам това лозе: то е на най-големия мързеливец в селото. Ще доведа лисичетата си, ще си живеят тук по царски!

Изкопа Лиса дупка, доведе лисичетата си и се разположиха безгрижно.

Но веднъж лисичетата съгледаха от дупката, че в лозето дойде някакъв страшен човек, с големи мустаци и лула в устата. Той заобиколи отвред лозето и рече:

— Пущината, много е обрасло с бурени… Ще трябва утре да дойда, да го прекопая!

Човекът постоя още малко, погледа и си отиде.

Вечерта лисичетата посрещнаха майка си разтревожени.

— Мамичко, днес идва тук един страшен човек, с големи мустаци и лула. Каза, че утре щял да дойде на лозето, да го прекопае.

— Аха, дядо Трак ще е бил, господарят на лозето. Не бойте се, деца, той само така приказва. Много е ленив дядо Трак, за да седне лозе да копае! — отвърна им лисицата весело.

Мина, какво мина, ето ти го пак иде човекът. Огледа лозето и пак си рече:

— Е, не може така — ще изсъхне хубавото ми лозенце. Утре вече ще докарам ралото, да го изора!

И пак си отиде.

Вечерта лисичетата посрещнаха майка си още по-изплашени.

— Мамо, страшният човек пак идва. Каза, че утре вече ще докара ралото, да изоре лозето. Да бягаме! Ще ни убие!

— Стойте си, деца, на мястото! Лъже дядо Трак — няма рало да подкара той, лозе да оре!

Но ето че и трети път дойде човекът. Заобиколи пак лозето от вси страни, спря се, извади лулата си от уста, мисли, мисли и продума:

— Няма да я бъде тази работа: нито прекопах лозето, нито го изорах. Но утре вече ще дойда рано, ще изтърся лулата си в тревата, ще я запаля, да изгорят бурените. Подире ще видим какво трябва да правя…

Прибра се вечерта лисицата. Лисичетата пак й обадиха какво се е заканил страшният човек.

Скочи тогава Лисанка изплашена.

— Бре, бягайте, дечица, да бягаме! Щом така е казал дядо Трак — може наистина да го запали, за това не се иска работа!… Пуста пък и аз — защо ли ми трябваше на ленив човек в лозето къща да си правя!

В старо време в една гора живееха седем весели джуджета. Турили си бяха сами имена — Рошльо, Дългобрадко, Мустакатко, Кривозъбчо, Куцльо, Лаком Шишко и Смехурко. Те бяха добри джуджета, месо не ядяха и всяка година се черкуваха в съседния горски манастир.

Под клоните на дебело дърво с широки листа бяха съградили мъничка къщичка с врата, стълба, прозорци и комин — също като къщите на големите хора. Всеки ден едно от джуджетата оставаше да реди къщата и приготвя гозба, а другите се пръсваха по работа из гората.

Съсед и побратим им беше Сивото зайче. Само че тогава и зайчето си беше като другите животни с малки уши и четири къси крачета. То не можеше да подскача като сегашните зайчета и затова беше много по-страхливо от тях.

Зайчето живееше в хралупата на едно близко дърво и често ходеше на гости на джуджетата, които го гощаваха с морковчета, с гъбички и диви ягоди.

Една пролетна вечер над гората се понесе радостен звън на камбаните от близкия манастир. Зайчето се спусна към джуджетата и отдалеч им завика:

— Ей, ей, побратими! Чувате ли? Чувате ли? Звъни манастирската камбана. Трябва да е наближил празникът.