Георги Райчев - Имало едно мече…

Владко мълчи. Венко се обръща и остава като вцепенен. Пред него стои висок, засмян старец, с дълга бяла брада, с дебел кожух, с висока шапка на глава.

— Не бой се, Венко — каза старецът, — аз съм Дядо Мраз. Тази нощ ти си ми гост. Каквото си избереш — твое ще бъде.

Венко гледа и не знае какво да поиска. Старецът грабна от купа една кутия с най-хубави цветни моливи: червени, сини, зелени, бели.

— Искаш ли ги? — пита старецът.

— Искам… — отвръща Венко с пресъхнало гърло. Старецът му посочва хубаво сиво конче със сребърна грива.

— Искаш ли го?

— И-искам го… — отвръща пак Венко.

Така той взе едно ножче с бяла кокалена дръжка, лъскава хармоничка за уста, голяма гумена топка… И най-сетне едно чудесно аеропланче. Самичко бръмчеше и хвърчеше из широката стая. Венко нареди по-дребните неща в торбичката си, напълни джобовете си, някои дигна на рамо и тръгна да излезе.

Но отвън го посрещна вик, шум; лавнаха кучета, засвири гайда…

— По-скоро! — викна му старецът. — Бягай, Венко, идат други деца, ще ти ги вземат…

Венко припна, ала не можа да се помръдне. Той се напъна със сетни сили, извика и… отвори очи. Над него стоеше майка му и го будеше:

— Венко, Венко! — викаше го тя. — Ставай, че коледарите вече дойдоха!

Венко скочи. На вратата свиреше гайда и момци пееха:

Вали сняг. Почна от снощи, до утринта не спря. Покри гората и полето, затрупа стрехи, дворове и огради.

— Сип! Сип! Сип! — пищеше от ранно утро едно малко сиво птиче, кацнало върху оградата.

— Аха! — извикаха хората. — Ето я и Сипката. Прилетяла е от гората и се моли още повече сняг да насипва. Чакай ти, ще видиш, проклетнице!

И запратиха по птичката дълга тояга. Но птичето отлетя навреме и се скри в клонете на високата вишна. Долу имаше посипан пресен тор от обора. Там бяха кацнали ята врабци, чуруликаха и кълвяха сламките.

От къщата излезе човек с дълга ловджийска пушка, прицели се във врабците и гръмна. Вдигна се облак сняг и перушина, някои врабци отлетяха с писък, други паднаха мъртви, а трети подскачаха из снега с пречупени крака и криле. Човекът се затича, излови живите, прибра мъртвите и весело се завърна в къщи.

Един стар Врабец долетяла вишната при Сипката. Той още трепереше от страх.

— Брей, че лоши хора имало в това село — рече Сипката. — Какво стана, Врабчо, раниха ли те?

Врабецът се огледа плахо наоколо, поглади разрошените си пера и изцвърча:

— Чрив! Чрив! Чрив! Добре съм, отървах се и този път, ала роднините ми — бог да ги прости! Всички паднаха в торбата на ловеца.

— Че какъв е този лош човек? Защо ви гръмна? Какво зло сте му сторили?

— Никакво! — отвърна й сърдито Врабецът. — Не го ли видиш — дояло му се врабча яхния, затова ни гръмна. Всички човеци са такива!

— Елате при нас в гората. Там няма човеци и ще си живеете на свобода. Пък и зърна има по бурените, колкото искаш!

— Ами ти защо си дошла тук, щом е толкова добре в гората? — попита недоверчиво Врабецът.

— Ей така — на разходка. Да видя какво става по света. Да се почудя на ума ви… Сип! Сип! Сип! Хайде, Врабчо, с мене! Тръгваш ли?

Врабецът беше прочут мъдрец. Той се замисли. Защо пък да не отиде? По-добре ли е да го кълват тук кокошките по бунището, да бяга от сивия котарак или пък да падне някой ден в тенджерата на ловеца?

— Далеко ли е гората? — попита той колебливо.

— След десет минути — там сме.

— Ами има ли къде да нощуваме?

— Охо, ще видиш каква топла къщичка си имам аз. Ще спим двамата наедно.

— Добре, ще дойда! — отвърна й храбро Врабецът. — Води ме! Не искам да живея вече при лошите човеци.

Двете птички се изгубиха към небето, прелетяха над широкото поле и пред тях се зачерня оголялата гора. Те навлязоха и спряха на висок дъб. От едната страна на дъба буря беше откъртила голям клон. Израненото място загнило и там беше се образувала хралупа. Сипката скочи вътре:

— Сип! Сип! Сип! — изчурулика тя весело. — Хайде, Врабчо, скачай и ти. Тук е моята къщица.

Наистина вътре беше сухо, топло и сгодно. Врабчо се зарадва от все сърце. После двете птички излязоха и натъпкаха гушите си със зрънца от сухите бурени и пак отлетяха на дъба. Но едва кацнаха и Врабецът видя как по снега тичат една след друга десет-петнадесет червеникави птици, прилични на дребни кокошки.

— Аха, яребичките. Добре дошли! Как сте, как сте, яребички! — извика им Сипката. Но същия миг запищя тревожно: — Сип! Сип! Сип! Лисица, бягайте, яребички!