Георги Райчев - Имало едно мече…

Девойката се раздвижи и вдигна нагоре двете си ръце. Чудно — и ръцете бяха не като човешки ръце, а повече приличаха на прострените клончета на елхичката.

Но преди Милка да се опомни, момичето се притисна до нея, извърна плахо глава към вратата и отново запищя:

— Помощ, Милке, помощ, загивам!

Милка много се изплаши.

— От кого се боиш! Защо плачеш, момиче? — запита я тя разтреперена. — И коя си ти?

— Не виждаш ли, Милке, аз съм вашата елхичка — рече зеленото момиче. — Твоят татко е решил да ме заколи… Искам да се върна в гората, при сестричките си… Ето го… ето го, иде!

Наистина, вратата изпращя и в стаята се втурна Милкиният татко с голям нож в ръката. Той идеше право към момичето. Милка скочи и прегърна момичето.

— Татко, татко, недей! — замоли се тя.

Същия миг отвори очи и разбра, че е спала. В стаята нямаше никого.

Но тя все още трепереше, скочи и изтича боса в кухнята. И що да види! Там наистина беше татко и с голям кухненски нож в едната ръка, а в другата държеше повалената на пода елхичка и се готвеше да сече клончетата й.

Милка се спусна и улови елхичката разплакана.

— Татко, татко, недей! — извика тя, както преди малко беше се провикнала насън. — Пусни я! Тя иска да се върне в гората, при сестричките си…

Татко й се засмя и остави настрана ножа.

— Добре де — рече той, — аз не мислех да я коля. Щях само да отсека най-долните клончета, за да върви из снега по-лесно. Ще я сложим вън на двора и довечера Дядо Мраз ще я отведе пак в гората.

И той изнесе навън елхичката.

Цял ден Милка гледа елхичката през прозореца. Снегът отрупа клончетата на дръвчето, а то като че ли гледаше Милка и радостно полюляваше вейките си.

А на утрото на двора нямаше никого! Майка й каза, че през нощта дошъл Дядо Мраз и отвел елхичката в гората при другите елхички. Там тя щяла да порасне и догодина да се върне пак при тях, още по-голяма и хубава.

Венкови имаха голяма къща — най-голямата в село. У тях живееше учителката с момченцето си Владко. Двете деца бяха винаги заедно. Пред коледните празници Владко показа на Венка една книжка с много картинки. На една от тях имаше нарисуван белобрад старец, натоварен с голям кош на гърба. В коша имаше най-чудни играчки.

— Този е Дядо Мраз — рече Владко на Венка. — Той носи подаръци на децата. Цяла нощ той ходи от къща на къща и отнася подаръци на децата. Лани той ми донесе тази книжка и кутийка с хубави бои. А тази година мама ми каза, че щял да ми донесе кожена чанта.

Венко лежеше, мислеше за Владко, за подаръците му. Владко беше казал, че Дядо Мраз живее в гората, в светъл палат… Който има здрава шейна, би могъл да му отиде на гости и добрият старец го дарявал с каквото си пожелае.

„Ах, шейна — мислеше си Венко, а клепките му тежат, тежат като олово. — Шейна, хубава шейна… звънчета… камшик…“ Но ето, стори му се, че някой отвори вратата и приближи на пръсти до него. Венко отвори очи и погледна. Пред него стоеше Владко. Той му направи знак да мълчи, хвана го за ръка и го изведе навън. Венко изтръпна от радост. На двора стоеше висока хубава шейна, не като тяхната, а също като онази, изписана във Владковата книжка.

— Качвай се, ще отиваме на гости на Дядо Мраз — рече Владко и скочи в шейната. Венко го последва. Владко дръпна каишите и шейната се плъзна напред.

Лети шейната, пръска сняг в очите им, а те не искат и да знаят. Изгубва се селото, изчезва и геранът посред полето, а те все летят.

Ето и гората. Отминават безброй гъсти дървета: дебели, високи, отрупани със сняг. Най-сетне стигат пред висока скала.

— Слизай! — казва Владко. — Тука е, стигнахме.

Венко гледа изплашен.

— Къде сме? — пита той.

— При Дядо Мраз! — отвръща Владко. — Върви полека!

Венко слиза и гледа — та това не е никаква скала, а стряха. Стряха с дебели ледени висулки. А посред висулките — врата.

— Влизай! — командува пак Владко. — Напред!

Но Венко гледа изплашен.

— Къде? — пита той и сеща, че гърлото му е за съхнало от страх.

— При Дядо Мраз! — отвръща Владко. — Хайде!

Те влизат под висулките, раздвояват ги и изведнъж пред тях блясва грамаден светъл палат. Целият блести като сребро — изграден от най-чист и светъл лед.

Двете момчета минаха през двора и влязоха в широка и светла стая, по-голяма и по-широка от селската кръчма. Венко гледа смаян. От тавана висят запалени полилеи като в църква. По стените накачени… Ах, божичко, какво няма там!…

— Владко, Владко… — шепне Венко.