Георги Райчев - Имало едно мече…

Врабецът съзря, че през шубраките се промъква жълтеникаво четирикрако животно, прилично на куче, с остра муцуна и дълга рунтава опашка. То издебна яребичките, скочи и захапа една. Другите пръхнаха и се разбягаха с писък.

— Това ли ти е прехвалената гора? — рече Врабецът, цял разтреперан от страх. Но недоизрекъл още, и над тях се изви черна сянка на сокол, и двете птички побягнаха назад, към дъба.

Врабецът това и чакаше. Той подскочи пръв и се сгуши чак на дъното, а Сипката, като по-храбра, сви се накрая до него и скоро заспа. Но Врабецът не мигна до полунощ. А едвам задряма и го пробуди страшен вик.

— Бух-ху! Бух-ху! — изгърмя нещо и догдето той се опомни, изплющяха широки криле и над хралупата се показа рогата глава, с две големи жълти кръгли очи, които светеха като прожектори. Главата се пъхна бързо в дупката и острият закривен клюн измъкна Сипката.

В гората настана пак страшна тишина. Врабецът едва дочака да съмне и не видя как се озова в селото.

— Брей, Врабчо, ти още ли си бил жив! — посрещнаха го другите врабци радостно. — А пък ние бяхме си помислили, че и ти си загинал вчера.

— Ами къде се беше скрил бе, Врабчо, та те нямаше никакъв от вчера?

— В гората бях.

— В гората ли? Е, как е там? По-добре ли е оттук?

Старият мъдрец поклати глава, изду гуша и се провикна с все сила:

— Чиф! Чиф! Чиф! Да ви кажа ли — дето са човеците, там е най-добро, само че отваряйте си очите и пазете се от пушката на ловеца!… Чиф! Чиф!

Един господин се прибираше дома си. Беше късна зимна вечер. Валеше сняг. Духаше силен вятър. Господинът беше загърнал яката на скъпия си кожух. Виждаха се само очите му и носът. До една стена стоеше свит приведен човек.

Господинът го приближи и отмина, но след няколко крачки се извърна и пак го погледна. После спря, помисли и се върна при човека. Той беше изнемощял, премръзнал старец. Коленете му и лактите бяха съвсем голи. Човекът трепереше цял и все повече и повече се привеждаше към земята.

Господинът го съжали. Той го повдигна, разпита го кой е и какво прави тук. Старецът едва можа да му разкаже, че е сам и няма никъде никого на света, че е просяк и че живее накрай града в една запустяла барака. Спрял се тук, защото не могъл да върви повече от студ и умора.

Господинът беше добър и милозлив човек. Той реши да отведе стареца да пренощува у дома му. Взе го под мишница и го поведе по заледената улица.

Бяха близо до дома му и бързо стигнаха. Влязоха вътре. Малките Минко и Розка припнаха да посрещнат татка си. Но като видяха дрипавия старец, изплашиха се и побягнаха назад.

Татко им се засмя.

— Не бойте се! Не го ли познахте? Този е добрият Дядо Мраз. Отивал да ви донесе подаръците, но премръзнал в бурята. Вижте го какъв е стар. Ще спи тази нощ дома и утре ще продължи пътя си.

Дойде и майка им. Бащата й направи скрито знак да мълчи и въведе стареца в стаята за слугите. Там бумтеше затоплена печка. Старецът се пригря. Донесоха му топла храна. Нахрани се и заспа сладко.

Утринта слугата го събуди и му даде едни стари дрехи на господаря си. Старецът се изми и облече топлите дрехи. Подире господарят го отведе на магазина си. Там имаха нужда от човек, който да отваря и затваря вратата след купувачите. Тъкмо работа за стареца. Той седеше по цял ден на стол — отваряше, затваряше и пак сядаше.

Когато децата станаха на утринта, не намериха стареца. Майка им каза, че рано-рано той заминал към една златна пещера, откъдето щял да им донесе подаръците.

Дойде и празникът. През деня слугата отнесе на стареца вехтия кожух и калпака на господаря си. На връщане отнесе дома приготвената голяма елха. Внесоха елхата в гостната, майката я накичи с коледни свещици, със златни телове, със стъклени балончета и звезда на върха. Минко и Розка помагаха и крещяха от радост.

Мръкна се. В къщи и навън запалиха лампите. Децата взеха да се безпокоят.

— Мамко, кога ще донесе Дядо Мраз подаръците? Дали е намерил златната пещера?

— Не бойте се! — думаше майката. — Той иде вече. Тъкмо в полунощ ще бъде тука.

Дойде си и татко им. И той каза същото — тази нощ Дядо Мраз ще донесе подаръците. Вечеряха, веселиха се, но децата все се ослушваха и поглеждаха към вратата дали иде някой.

Наближи дванадесет часът. Всички заобиколиха елхата, запалиха свещиците и угасиха лампата. В стаята настана приятен полумрак, замириса на тамян и зеленина.

В това време на входната врата се зазвъни силно. Децата трепнаха и се спотаиха. Бащата изскочи навън. Чу се говор в коридора. Вратата на стаята се отвори и на прага в полумрака застана висок старец с дълга бяла брада, облечен в кожух, с кожен калпак на главата и торба през рамото.