Георги Райчев - Имало едно мече…

Катеричката изскочи. Спусна се от клон на клон, премина на съседния бор, плъзна се по стеблото и слезе долу. Простря рунтава опашка, изправи се и весело се огледа наоколо. Чудесно време! Славен ден! Всичко трепти и се радва от душа на хубавия празник.

Тя се покатери на съседната ела, заобиколи я отвред и погледна надолу. Там се чернееше нещо. Ахаа! Кумчо Плъхчо. Катеричката се плъзна пак надолу.

— Добро утро, съседе! Честит празник! Как си? Какво правиш?

— Не видиш ли! Треперя от студ. Мъча се! — сърдито отвърна плъхът. — Пък и гладен съм. От вчера не сме гризнали нищо. Проклет сняг! Затрупа всички борови шишарки. Добре ти е на тебе — имаш си зимнина за ядене…

— Ами вие нямате ли?

— Колкото имахме — свърши се и то…

— Е, лошо, съседе, лошо! Да сте си приготвили повече… Ами къде е съседката? Къде са децата?

— Ей ги, е! Тършуват и те като мене. Църр! Църр! — изпищя той и отневидело при тях изскочиха една стара мишка и две мишлета.

— Добро утро! Честит празник, кумичке!

— Честито! Честито! Ами вие май сте били гладни, а?

— Ох, не питай, сестро…

— Кумичке, знаете ли какво… Я хайде дома на обяд! — викна им катеричката. — Голям празник е днес. Сит трябва да е всеки! Ще хапнем каквото се намери.

И тя ги поведе към дома си. Старият плъх едвам се покатери по дървото. Влязоха. Вътре — чисто, разтребено, приготвено за обяд. Насядаха всички на трапезата. Разшета се катеричката, донесе гозбите. Че дъбови желъди, че букови желъди, че шишаркено семе — по шепа на всекиго…

Яде старият плъх, гризе мишката, хрускат мишлетата.

— На ви пък сега и сушени гъбички! — гощава ги щедрата домакиня.

— Ууу… еее… Много стана, кумичке, вече се наядох… — обади се плъхът.

— Де, де, хапни си! — подканя го любезната домакиня. — Сама съм ги брала…

— Ех, ще хапна пък, щом толкова настояваш… Ами това пък какво е, съседке? Сушени крушки ли? Бре, бре, бре! Дето ги най обичам!

Хапна здравата плъхът, изду му се коремът, поотпусна се, огледа се:

— Ами това пък долу, нареденото в зимника, орехи ли е, кумичке?

— Не е, не е, кумчо. Там ни са винените бъчви… Ще пийнеш ли? Какво винце обичаш, съседе? Малиново? Ягодово? Боровинкино?

— Че знам ли, всичките са сладки, пущините!

Скочи катеричката, сложи пред всекиго по чашка — желъдово капаче, домъкна един пълен орех с вино и — къл-къл-къл! — напълни всичките чашки с малиново вино, че хайде от ягодовото, де сега и от боровинковото… Пийна плъхът, понапи се, развесели се. Направиха и другите главите. Че като я удариха на песни, като завъртяха едно хоро — къщата ще съборят! Изведе плъхът хорото чак навън, по клона — скачат, цвърчат, та гората кънти!

Дойде време да си ходят. Ами сега? Плъхът пиян, не може да слезе от дървото. Че като се изтърва — пух! — долу, по гръб на снега…

— Уу! Кумичке! — дума. — Всичкото ти беше добро, лошо е само, дето пустата ти къща е толкова нависоко!

Затекоха се мишката и мишлетата, вдигнаха го, поведоха го. А пък той куца, люшка се и все говори-говори, хвали се:

— Хем, жена, деца, запомнете ми хубаво думата — догодина вече и аз ще си приготвя такава зимнина… И същите винца ще си налея — сто орехови бъчви, цялата гора да пие и да благославя кога е плъхово вино пила!

— Хайде, хайде мълчи! Стига се хвали! — смъмри го мишката. — Ти всяка година се заканваш и все така си гладуваме зиме…

— Кой? Аз ли? Ще видиш, жено глупава.

— Де, де, карай, ще паднеш!

— Нека падна… аз ти казвам… Думата ми помнете!

Едва го довлякоха до дупката. Легна плъхът, простря се, захърка. И все си бъбри:

— Сто… сто… бъчви — думата ми помнете…

Ала никой не го чуваше, защото и мишката и мишлетата също бяха навирили крака и спяха сладко-сладко.

В нашето село имахме двама окаяни старци. Единият беше дядо Боне, училищният слуга, а другият — кожухът на дядо Боне. Когато човек ги погледнеше, мъчно можеше да познае кой от двамата е по-стар: господарят от кожуха или кожухът от господаря си!

Дядо Боне беше дребничко сухо старче с жълто като цървул лице, с нависнали бели мустаци и още по-нависнали рунтави вежди. Косите си сам не помнеше кога ги е стригал: отпред редки, а на тила сплъстени и покрили набърчения му като на костенурка врат.

И кожухът беше като него: не само вехт, а и кирлив, и мазен. Само на гърба се познаваше още, че е от кожа, която някога, в далечни времена, трябва да е била бяла и хубава. А кръпките му бяха толкова много, че имаше кръпки и върху кръпките!