Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Изабела се приближава. Тя е с къси, сини панталони до над коленете, с жълта блуза и кехлибарена огърлица на шията.

— Къде беше? — пита задъхана тя.

Не бях я виждал няколко дни. Всеки път след богослужението се измъквах от църквата и си отивах в къщи. Не беше лесно да се откажа от прекрасната вечеря и виното с Бодендик и Вернике; но ми беше по-приятно да си стоя на спокойствие с Герда и да вечерям сандвичи и картофена салата.

— Къде беше? — повтаря Изабела.

— Вън — казвам уклончиво. — Там, където парите са най-важното нещо.

Тя сяда на облегалото на пейката. Краката й са доста потъмнели, сякаш се е пекла много на слънцето. Двамата мъже до мене поглеждат недоволно; после стават и си отиват. Изабела се смъква на пейката.

— Защо умират деца, Рудолф? — пита тя.

— Не зная.

Не я поглеждам. Не желая пак да ме хване в мрежата си; достатъчно е, че седи с дългите си крака и панталоните за тенис, сякаш е отгатнала, че отсега нататък искам да живея по рецептата на Георг.

— Защо се раждат, щом веднага трябва да умрат?

— Трябва да питаш викария Бодендик. Той твърди, че бог си води книга за всеки косъм, който пада от някоя човешка глава, и че във всичко има смисъл и назидание.

Изабела се смее.

— Бог си води книга? За кого? За себе си? Защо? Нали знае всичко.

— Да — казвам аз и неочаквано се ядосвам много, без да зная защо. — Той е всезнаещ, всеблаг, справедлив и любвеобилен… При все това умират деца и майките, от които те се нуждаят, и никой не знае защо има толкова много нещастие в света.

Изабела рязко се обръща към мен. Вече не се смее.

— Защо всички хора не са чисто и просто щастливи, Рудолф? — шепне тя.

— Не зная. Може би, защото иначе бог щеше да скучае.

— Не — възразява живо тя. — Не затова.

— Тогава защо?

— Защото го е страх.

— Страх? От какво?

— Ако всички бяха щастливи, нямаше вече да има нужда от никакъв бог.

Сега я поглеждам. Очите й са много прозрачни. А лицето й е потъмняло и е по-слабо от преди.

— Той съществува само заради нещастието — казва тя. — Тогава човек има нужда от него и се моли. Затова го създава.

— Има и хора, които се молят на бога, защото са щастливи.

— Така ли? — Изабела се усмихва недоверчиво. — В такъв случай те се молят, защото ги е страх, че няма да останат щастливи. — Всичко е страх, Рудолф. Нима не знаеш това?

Веселият старец минава покрай нас, воден от яката милосърдна сестра. От един прозорец на главното здание долита силно бръмчене на прахосмукачка. Оглеждам се. Прозорецът е отворен, но е с решетка — черна дупка, от която прахосмукачката вопие като прокълната душа.

— Всичко е страх — повтаря Изабела. — Нима ти никога не се страхуваш?

— Не зная — отвръщам аз, все още нащрек. — Струва ми се да. Много често се страхувах през войната.

— Не искам да кажа това. Този страх е разумен. Аз имам пред вид безименния страх.

— Кой? Страха от живота? Изабела клати глава.

— Не. Преди него.

— От смъртта?

Тя пак клати глава. Не я питам повече. Не искам да се задълбочавам. Седим известно време мълчаливи в здрача. Отново имам чувството, че Изабела не е болна; но го потискам. Ако то ме овладее, пак ще ме обвземе предишният смут, а аз не искам това. Най-сетне Изабела се раздвижва.

— Защо не говориш? — пита тя.

— Какво са думите?

— Много нещо — шепне тя. — Всичко. Страхуваш ли се от тях?

Замислям се.

— Навярно всички се страхуваме по малко от големи те думи. С тях се е лъгало така ужасно много. Може би се боим и от своите чувства. Не им се доверяваме вече.

Изабела придърпва краката си върху пейката.

— Но човек се нуждае от тях, любими — шепне тя. — Как може да се живее иначе?

Прахосмукачката е престанала да бръмчи. Изведнъж става много тихо. От лехите се носи свеж дъх на влажна земя. Някаква птичка пее в кестените — тя повтаря все един и същи зов. Вечерта неочаквано се превръща във везни — на двете им блюда са поставени равни части от света. Чувствувам везните, сякаш балансират без тежест върху моите гърди. „Нищо не може да ми се случи — мисля аз, — докато продължавам да дишам така спокойно“.

— Страх ли те е от мене? — шепне Изабела. „Не — мисля аз и клатя глава. — Ти си единственият човек, от когото не ме е страх. Дори и когато казвам думи. Пред тебе те никога не са прекалено големи, нито са смешни. Ти винаги ги разбираш, защото все още живееш в един свят, в който между думите и чувствата няма разлика, а лъжата и миражът са едно и също нещо.“

— Защо мълчиш? — пита Изабела.