Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Рева ли? Кой реве тук освен тебе? Или ти се свиди, ако мис Шнайдер поиска малко салата? Тогава не ни я предлагай предварително!

Очите на Едуард стават необикновено големи. Вижда се как у него се надига едно страшно съмнение и се превръща в увереност.

— Вие… — пита той Герда. — Вие ли ме извикахте?

— Ако има салата, с удоволствие бих взела малко — обяснява Герда, която не може да проумее какво става. Едуард все още стои до масата. Сега той е твърдо уверен, че Герда е сестра на Рене дьо ла Тур. Виждам как съжалява за гъшия дроб, за кокошката и за аспержите. Има чувството, че е ужасно изигран.

— Господин Бодмер извика — казва Фрайданк, който се е промъкнал насам. — Видях го с очите си.

Но думите на Фрайданк заглъхват, без да бъдат чути от Едуард.

— Отговаряйте само когато ви питат, келнер — казвам небрежно на Фрайданк. — Това трябваше да го научите при прусаците! А сега си вървете и продължавайте да изливате сос от гулаш във врата на нищо неподозиращи хора. А ти, Едуард, ми обясни, дали това великолепно ядене беше даром, или искаш срещу него да прибереш в касата си нашите купони?

Едуард добива вид, като че ще получи мозъчен удар.

— Дай купоните, подлец — казва тъпо той.

Аз откъсвам парченцата хартия и ги слагам на масата.

— Може много да се спори кой беше подлец, провален Дон Жуане — отговарям му аз.

Едуард не взема сам купоните.

— Фрайданк — казва той, този път беззвучно от ярост. — Хвърлете тези отрезки в коша за хартия.

— Чакай — казвам аз и посягам към листа за ястия, — щом плащаме, имаме право и на по един десерт. Ти какво желаеш, Герда? Червено желе или компот?

— Какво ще препоръчате, господин Кноблох? — пита Герда, която не знае каква драма се е разиграла у Едуард.

Едуард махва отчаяно с ръка и се отдалечава.

— Значи, компот! — викам след него.

Той трепва за миг и после продължава, като че гази върху яйца. Всяка секунда очаква казармения глас.

Аз размислям, но след това се отказвам; тази тактика ми се струва по-ефикасна.

— Какво стана изведнъж? — пита Герда, която нищо не подозира.

— Нищо — отговарям невинно аз и разделям кокалите на кокошката между двама ни. — Само малък пример за тезата на великия Клаузевиц върху стратегията: нападай противника, когато мисли, че е победил, и то там, където най-малко очаква това.

Герда кимва, без да разбира, и си яде компота, който Фрайданк с неуважение ни бутна под носа. Гледам я замислен и решавам никога вече да не я водя във „Валхала“, а отсега нататък да следвам железния закон на Георг: не показвай на жена нищо ново; тогава тя няма и да го пожелае и да избяга от тебе.

Нощ. Облягам се на прозореца в стаичката си. Луната свети, от градината иде силна миризма на люляк, а аз преди един час съм си дошъл в къщи от „Алтщедтер Хоф“. Една влюбена двойка преминава бързо по засенената от луната страна на улицата и изчезва в нашата градина. Аз не реагирам; който сам не търпи лишения, проявява търпимост, а никой не може да устои сега на нощите. Разбира се, за да не се случи нещо, преди един час окачих на двата скъпи паметници-кръстове табелка с надпис: „Внимание! Може да падне и да смаже пръстите на краката!“ Кой знае защо влюбените предпочитат именно кръстовете, когато на земята е много влажно; навярно, защото за тях могат да се хващат по-здраво, при все че би могло да се смята, че средните надгробни камъни също така имат предимства. Мислех да окача втора табелка, с такава препоръка, но се отказах. Госпожа Крол понякога става рано и, при всичката си търпимост, би ми залепила една плесница заради такова безсрамие, преди да бих могъл да й обясня, че преди войната бях страшно непорочен човек — качество, което загубих при защитата на нашето любимо отечество.

Изведнъж виждам, че една четвъртита фигура се чернее на лунната светлина и се приближава с тежки стъпки. Изтръпвам. Това е конският касапин Вацек. Той се вмъква в жилището си, два часа по-рано от обичайното време. Може би са се свършили крантите; конското месо днес е много търсен артикул. Наблюдавам прозорците. Те светват и сянката на Вацек се мярка край тях. Обмислям дали да предупредя Георг Крол; но това е неблагодарна работа — да безпокоиш влюбени, пък и Вацек може да си легне без да му мисли. Но, изглежда, няма да стане така. Касапинът отваря прозореца и се взира надясно и наляво по протежение на улицата. Чувам го как сумти. Той затваря капаците на прозореца и след малко се появява на вратата, със стол в ръка и с касапския си нож в кончова на ботуша. Сяда на стола и изглежда ще чака, докато Лиза се върне. Поглеждам часовника — единадесет и половина. Нощта е топла и Вацек може да изтрае цели часове навън. Лиза пък е доста отдавна при Георг; прегракналото пухтене на любовта е вече утихнало и ако Лиза попадне в ръцете на касапина, наистина ще намери някакво правдоподобно обяснение, а той навярно ще се хване на въдицата, но по-добре е това да не се случва.