— Вкусно ли е?
— Горе-долу — отвръщам аз. — Жалко, че черният дроб не е от гъска.
— От гъска е.
— Има вкус на телешки чер дроб.
— Ти ял ли си някога в живота си чер дроб от гъска?
— Едуард! — възразявам аз. — Толкова много съм ял, че дори съм повръщал от гъши дроб.
Едуард се смее през носа си.
— Къде? — пита презрително той.
— Във Франция, при настъплението, през време на възпитанието ми като мъж. Тогава завладяхме цял магазин, пълен с гъши пастет. В делви, от Страсбург, с черни трюфели от Перигьо, каквито тук в твоя дроб липсват. По онова време ти белеше картофи в кухнята.
Премълчавам, че тогава ми стана лошо, защото намерихме и собственицата на магазина — една стара женица — която, разкъсана, беше полепнала по останките от стените, а посивялата й глава беше откъсната и набучена на куката на един рафт в магазина, сякаш беше забита на копие от някое варварско племе.
— А на вас вкусно ли ви е? — обръща се Едуард към Герда с разнежения тон на някой жабок, който е клекнал безгрижно край тъмното блато на мировата скръб.
— Много — отвръща Герда и яде.
Едуард прави светски поклон и се понася като някой танцуващ слон.
— Виждаш ли — казва Герда и ме поглежда радостно.
— Не е чак толкова голям скъперник.
Аз слагам вилицата си в чинията.
— Слушай, ти, обвеяно от стърготини цирково чудо — отвръщам на Герда. — Ти виждаш пред себе си човек, чиято гордост, ще се изразя с жаргона на Едуард, все още е тежко наранена, защото една дама му избяга с някакъв богат гешефтар. Да не би сега да искаш — пак ще си послужа с бароковата проза на Едуард — да наливаш кипящо масло в една още незараснала рана и да ми погалиш същия номер още веднъж?
Герда се смее и яде.
— Не говори глупости, скъпи — казва тя с издути бузи. — И не бъди обиден лебервурст! Ако думите ми те сърдят, стани по-богат от другите.
— Хубав съвет! Как да стана по-богат? С магия ли?
— Както другите. Те все пак са успели.
— Едуард наследи този хотел — казвам аз с огорчение.
— А Вили?
— Вили е спекулант.
— Какво е това спекулант?
— Човек, който използува конюнктурата. Който търгува с всичко: от херинги до акции в стоманената индустрия. Прави сделки, където може, с каквото може и как то може, пък макар и да е само на косъм от затвора.
— Е, виждаш ли! — казва Герда и посяга към остатъка от пастета.
— Смяташ ли, че и аз трябва да стана такъв?
Герда сдъвква едно хлебче между здравите си зъби.
— Стани като тях, или не ставай. Но не се ядосвай, щом не искаш да станеш, а другите са станали. Всеки може да ругае, скъпи!
— Вярно — казвам смаян и неочаквано съвсем изтрезнявам. Струва ми се, че цял куп сапунени мехури се пукват отведнъж в мозъка ми.
Поглеждам Герда. Тя си има свой проклет реалистичен начин да разглежда нещата.
— В същност ти наистина си права — казвам аз.
— Разбира се, че съм права. Но я виж какво се задава там! Мислиш ли, че и то е за нас?
За нас е. Печена кокошка с аспержи. Ядене за оръжейни фабриканти. Едуард сам надзирава поднасянето. Той кара Фрайданк да нареже кокошката.
— Гърдите за мадам — командува той.
— Предпочитам кълка — казва Герда.
— Кълка и парче от гърдите за мадам — обяснява галантно Едуард.
— Режете! — отвръща Герда. — Вие сте кавалер, господин Кноблох! Знаех си!
Едуард се хили самодоволно. Не разбирам защо прави цялото това представление. Не мога да повярвам, че Герда толкова му харесва, за да прави такива жертви; по-скоро от яд заради нашите купони се опитва да ми ги измъкне с хитрост. Значи, акт на отмъщение, за да станем квит.
— Фрайданк — обръщам се към келнера. — Вземете тези ребра от чинията ми. Аз не ям кокали. Дайте ми вместо тях втората кълка. Или вашата кокошка е ампутирана жертва на войната?
Фрайданк гледа като овчарско куче към своя господар.
— Това е най-апетитното — обяснява Едуард. — Гръдните кости са вкусни за огризване.
— Аз не гриза. Аз ям.
Едуард свива дебелите си рамене и колебливо ми подава втората кълка.
— Не желаеш ли малко салата? — пита той. — Аспержите са много вредни за пияници.
— Дай ми аспержи. Аз съм съвременен човек и имам силно влечение към самоунищожението.
Едуард се стрелва като гумен носорог. На мене изведнъж ми хрумва нещо.
— Кноблох! — извиквам грубо след него с генералския тон на Рене дьо ла Тур.
Той пристига тичешком, сякаш е улучен с копие в гърба.
— Какво значи това? — пита ме той разярен.
— Кое?
— Да ревеш така?
Читать дальше