Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Тя изглежда съвсем разумна такава, каквато е сега — казвам аз неубедително.

Вернике се смее.

— Какво е разум? Логическо мислене?

Аз мисля за бъдещите две нови сетива и не отговарям.

— Много ли е болна? — питам Вернике.

— Според нашите понятия, да. Но има бързи и в много случаи изненадващи оздравявания.

— Оздравявания… от какво?

— От нейната болест.

Вернике запалва цигара.

— Понякога тя е съвсем щастлива. Защо не я оставите такава, каквато е?

— Защото майка й плаща да я лекуваме — сухо обяснява Вернике. — Освен това тя не е щастлива.

— Мислите ли, че щеше да бъде по-щастлива, ако беше здрава?

— Навярно не. Тя е чувствителна и интелигентна, изглежда има богато въображение и е доста обременена наследствено. Качества, които съвсем не правят човека щастлив. Ако е била щастлива, едва ли щеше да избяга.

— Защо не я оставят тогава на спокойствие?

— Да, защо не? — казва Вернике. — Това се питам често и аз. Защо оперират болни, за които се знае, че операцията няма да им помогне? Да съставим ли списък на различните „защо“? Той би станал много дълъг. Едно от тях би било: защо не си пиете виното и не си затворите най-сетне устата? И защо не се вслушате в нощта, вместо да измъчвате клетия си мозък? Защо говорите за живота, вместо да го чувствувате? — Той става и се протяга. — Трябва да направя нощна визитация на затворените. Искате ли да дойдете с мене?

— Да.

— Облечете си бяла престилка. Ще ви заведа в едно специално отделение. След това или ще повръщате, или ще бъдете годен да се наслаждавате на виното си с дълбока благодарност.

— Бутилката е празна.

— Има още една в стаята ми. Може би ще ни потрябва. Знаете ли какво е странно у вас? Че с вашите двадесет и пет години вие сте виждали вече в доста голямо количество смърт, нещастие и човешка идиотщина, и при все това, изглежда, не сте научили нищо друго, освен да задавате най-глупашките въпроси, които може да си представи човек. Но нали така върви светът — когато най-сетне научим нещо както трябва, вече сме много стари, за да го приложим — и после продължава по същия начин: вълна подир вълна, поколение след поколение. Никой не научава нищо от другите. Елате!

Седим в кафене „Централ“ — Георг, Вили и аз. Не ми се искаше да оставам днес сам в къщи. Вернике ми показа едно отделение от лудницата, което още не познавах — на ранените през войната. В него държат простреляните в главата, засипаните и напълно сломените. Сред прохладната лятна вечер, сред песните на славеите наоколо, това отделение се издига като някой мрачен бункер. Войната вече почти навсякъде е забравена, а в тези помещения все още продължава. В тези нещастни уши все още звучат взривовете на снарядите, тези очи все още отразяват безпаметния ужас, както преди пет години, щиковете продължават непрекъснато да се забиват в меките кореми, танковете премазват всеки час викащи ранени и ги сплескват като писии, грохотът на битките, трясъкът на ръчните бомби, пръсването на черепите, ревът на мините, задушаването в рухналите землянки — всичко това е запазено тук с помощта на някаква ужасна черна магия, и сега безмълвно продължава да вилнее в тази сграда, всред розите и лятото. Издават се заповеди и хората се подчиняват на въображаеми заповеди, леглата са окопи и землянки, хората отново и отново биват заравяни и изравяни, умират и ги убиват, душат ги и се задушават, през помещенията преминава газ и агонията на страха се превръща в рев и пълзене, в ужасно хъркане и плач, а понякога само в приклякане и мълчание в някой ъгъл, където човек се снишава, колкото се може по-ниско, с лице към стената, здраво притиснат към нея…

— Стани! — изревават изведнъж няколко младежки гласа зад нас. Някои от посетителите енергично подскачат от столовете си. Оркестърът на кафенето свири „Германия, Германия над всичко“. Това е за четвърти път тази вечер. Не че оркестърът е толкова националистически настроен, нито пък стопанинът на заведението. Неколцина млади скандалджии искат да си придадат важност. Всеки половин час някой от тях отива при оркестъра и поръчва да се свири националният химн. Той се запътва, като че тръгва на бой. Оркестърът не смее да се противопостави и така, вместо увертюрата към „Поет и селянин“ 26 26 Популярна увертюра от Франц Супе, австрийски композитор. — Б. пр. , прозвучава песента за Германия.

— Стани! — кънти всеки път от всякъде, защото при засвирването на националния химн трябва да станеш от мястото си, особено след като под неговите звуци сме дали два милиона убити, загубили сме една война и сме стигнали до инфлацията.