Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Трябва да си намерите друго кафене — казва Бодо.

— Как ви се струва нашето? Там няма такива кресливи маймуни. Елате с нас, ще ви го покажем!

Те ни показват тяхното кафене. Долу поднасят кафе, минерална вода, бира и сладолед, а горе са помещенията за събрания. Дружеството на Бодо е певческо дружество. Градът гъмжи от дружества, които си имат свои дружествени събрания, свои устави, свой дневен ред и смятат всичко това за нещо много важно и сериозно. Дружеството на Бодо се събира всеки четвъртък на първия етаж.

— Имаме прекрасен, четиригласен мъжки хор — казва той. — Само първият ни тенор е малко слабичък. Смешно, но изглежда във войната са били убити твърде много първи тенори. А гласовете на младоците сега тъкмо мутират.

— Вили е първи тенор — обяснявам аз.

— Наистина ли? — Бодо поглежда Вили с интерес. — Я изпей този тон, Вили.

Бодо изчуруликва като дрозд. Вили му подражава.

— Добър материал — казва Бодо. — А я този!

Вили изпява и втория тон.

— Стани наш член — настоява сега Бодо. — Ако не ти хареса, винаги можеш да напуснеш.

Вили се назландисва малко, но, за наше учудване, лапва въдицата. Веднага го провъзгласяват за касиер на клуба. По този случай той черпи по две бири и ракия и добавя към тях супа от грах и свинска пача за всички. В политическо отношение дружеството на Бодо е демократично; само в първия тенор имат един консервативен търговец на играчки, а един обущар е полукомунист; но при първите тенори не можеш да бъдеш особено придирчив, защото са много малко. На третата бира Вили разправя, че познава една дама, която също може да пее първи тенор и дори бас. Дружеството мълчи, дъвче пачата и се съмнява. Георг и аз се намесваме и обясняваме, че Рене дьо ла Тур има способност да пее на два гласа. Вили се кълне, че тя не е истински бас, а чист тенор по рождение. В отговор на това се чува силно ръкопляскане. Рене е приета задочно за член и веднага я провъзгласяват за почетен член. По този случай Вили поръчва за всички още по една чаша бира. Бодо мечтае за приноса на мистериозния сопран, чрез който другите певчески дружества ще си загубят ума на певческите тържества, защото ще помислят, че в клуба на Бодо има някой евнух, още повече, че Рене трябва да излезе в мъжки дрехи, разбира се, иначе хорът на дружеството би се класифицирал като смесен.

— Ще й кажа още тази вечер — заявява Вили. — Как само ще се смее! Във всички регистри на гласа!

Най-после Георг и аз си отиваме. Вили наблюдава площада от първия етаж: като стар войник той допуска, че защитниците на националния химн може още да чакат някъде в засада. Но нищо не се случва. Пазарният площад почива мирно под звездите. Прозорците на кръчмите наоколо са отворени. От дружественото заведение на Бодо мощно долита песента:

— Я кажи, Георг — питам аз, когато завиваме по Хакенщрасе. — Щастлив ли си в същност?

Георг Крол сваля шапката си пред нещо невидимо в нощта.

— Един друг въпрос! — казва той. — Колко време може да се седи на върха на една игла?

От небето се лее проливен дъжд. А от градината се надигат мъгливи изпарения. Лятото е удавено във вода, студено е, а доларът е стигнал сто и двадесет хиляди марки. Със силен трясък се счупва част от улука на покрива и водата руква пред нашия прозорец като сива стъклена стена. Аз продавам два надгробни ангела от негледжосан порцелан и венец от безсмъртничета на една нежна жена, чиито две деца са умрели от грип. В съседната стая лежи Георг и кашля. Той също е болен от грип, но аз го подкрепих с кана греяно вино. Освен това около него се търкалят половин дузина списания и той използува случая да се осведоми за последните женитби, разводи и скандали във висшето общество в Кан, Берлин, Лондон и Париж. Влиза Хайнрих Крол, все така несломим в своя раиран панталон, с велосипедните щипки и подходяща тъмна мушама, която му стои добре.

— Имате ли нещо против, ако ви издиктувам няколко поръчки? — пита той с неподражаем сарказъм.

— Ни най-малко. Почвайте!

Той изброява няколко поръчки: малки надгробни камъни от червен сиенит, една мраморна плоча, няколко надгробни рамки — всекидневието на смъртта, нищо особено. След това се повърта нерешително още известно време, топли задника си на студената печка, разглежда няколко каменни мостри, които от двадесет години лежат по рафтовете на канцеларията, и най-сетне изтърсва: