Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Добре — продължавам аз. — Бодендик ще разреши лесно този въпрос. Бодендик може да разреши всичко с великия непознат бог, с небето и ада, с наградата за страдащите и наказанието за лошите. Никой не е имал някога доказателство за това и според Бодендик само вярата прави човека блажен. Но защо са ни дадени тогава разум, критика и страст за търсене на доказателства? За да не ги използуваме? Странна игра на великия непознат! А какво е страхопочитанието пред живота? Страх пред смъртта ли? Страх, винаги страх! Защо? И защо можем да питаме, когато няма да получим отговор?

— Свършихте ли? — пита ме Вернике.

— Не… Но няма да ви питам повече.

— Добре. Аз също не мога да ви отговоря. Поне това знаете, или не?

— Разбира се. Защо тъкмо вие трябва да можете да ми отговорите, когато във всички библиотеки в света вместо отговор има само спекулации?

Бръмбарът е паднал и при второто си кръжене. Той пак изпълзява и започва трети полет. Крилете му са като излъскана синя стомана. Той е една прекрасна целесъобразна машина; но към светлината е като алкохолик пред бутилка ракия.

Вернике налива останалото мозелско вино в чашите.

— Колко време бяхте на война?

— Три години.

— Странно!

Аз не отговарям. Досещам се какво мисли той, но нямам никакво желание да предъвквам това още веднъж.

— Мислите ли, че разумът принадлежи към душата? — пита вместо това Вернике.

— Не зная. Но смятате ли, че тези нисши животни, които се цапат и пълзят в отделението с решетки, все още имат душа?

Вернике посяга към чашата си.

— За мене всичко това е просто — казва той. — Аз съм човек на науката. Не вярвам в нищо. Само наблюдавам.

Бодендик, напротив, вярва a priori! А вие несигурно се люшкате между нас. Виждате ли този бръмбар?

Бръмбарът се втурва за пети път. Така ще продължава до смъртта си.

Вернике загасва лампата.

— Така, това ще му помогне.

През отворения прозорец нощта навлиза голяма и синя. Тя полъхва вътре с дъха на земята, на цветята и потрепващия блясък на звездите. Всичко, което казах, отведнъж ми се струва ужасно смешно. Бръмбарът прелита с бръмчене още веднъж в кръг и след това се насочва уверено през прозореца навън.

— Хаос — казва Вернике. — Наистина ли е хаос? Или е хаос само за нас. Замисляли ли сте се някога върху това какъв щеше да бъде светът, ако бихме имали едно сетиво повече?

— Не.

— А с едно сетиво по-малко?

Замислям се.

— Човек щеше да бъде сляп или глух; или би могъл да бъде лишен от вкус. Щеше да има голяма разлика.

— Ас едно сетиво повече? Защо трябва да останем завинаги ограничени само с пет сетива? Защо да не можем някой ден да придобием и шесто сетиво? Или осмо? Или дванадесето? Светът няма ли да изглежда тогава съвсем другояче? Може би при шестото сетиво понятието за време ще изчезне. Или понятието за пространство. Или за смъртта. Или за болката. Или за морала. Но без друго ще изчезне днешното ни понятие за живота. Ние преминаваме с доста ограничени органи през собственото си битие. Едно куче чува по-добре от който и да било човек. Един прилеп долавя пътя си слепешком през всички препятствия. Една пеперуда носи в себе си радиоприемател и хвърчи с него много километри право към женската. Прелетните птици далеч ни превъзхождат в ориентирането. Змиите чуват с кожата си. Естествената наука познава стотици такива примери. Как бихме могли тогава да знаем нещо положително? Стига да се развие някой орган или да възникне някой нов — и ще се промени и светът, и понятието за бога. Наздраве!

Вдигам чашата и пия. Мозелското вино е тръпчиво и земно.

— Значи, по-добре е да чакаме, докато се сдобием с шесто сетиво, така ли? — казвам аз.

— Не е нужно. Може да правите каквото си искате. Но е добре да знаете, че едно сетиво повече би пратило на боклука всички изводи. Пред него и най-сериозните проблеми ще избледнеят. Как ви се струва виното?

— Бива го. А как е госпожица Терховен? По-добре?

— По-зле. Майка й беше тук, а тя не я позна.

— Може би не е искала.

— Това е почти същото; не я позна. Нахока я да си върви. Типичен случай.

— Защо?

— Желаете ли да чуете една дълга лекция върху шизофренията, родителския комплекс, бягството от себе си и въздействието на шока?

— Да — казвам аз. — Днес бих желал.

— Няма да я чуете! Ще ви кажа само най-необходимото. Раздвояването на личността е обикновено бягство от самия себе си.

— Какво значи самия себе си?

Вернике ме поглежда.

— Да оставим това днес. Раздвояването е бягство в друга личност. Или в повече личности. Най-често пациентът пак се връща понякога малко или повече време в собствената си личност. Женевиев не се връща. От дълго време вече. Вие например дори не я познавате такава, каквато е тя в същност.