Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Ще дойда.

Зная, че той няма да дойде — Но ти си задължен на твоя смокинг — казвам аз. — Къде другаде би могъл да го облечеш?

— Това е вярно.

Влакът забива две пламтящи очи в тъмнината.

— Дръж високо знамето, Георг! Ти знаеш, че сме безсмъртни.

— Безсмъртни сме. И ти не превивай врат. Толкова често си се спасявал, че имаш задължението да продължаваш да вървиш напред.

— Ясно — казвам аз. — Поне заради другите, които не се спасиха. Заради Валентин.

— Глупости. Просто, защото живееш.

Влакът с грохот влиза в гарата, като че го очакват петстотин души. А само аз чакам. Търся купе и се качвам. Купето мирише на сън и хора. Вдигам прозореца в коридора и се подавам навън.

— Когато човек се отказва от нещо, няма защо да го губи — казва Георг. — Само идиотите постъпват така.

— Кой говори за губене? — отвръщам аз, докато влакът потегля. — Тъй като и така и така губим накрая, можем да си позволим преди това да победим — както петнистите горски маймуни.

— Те винаги ли побеждават?

— Да… защото изобщо не знаят какво значи да победиш.

Влакът вече се движи. Усещам ръката на Георг. Тя е много малка и много мека; по нея има драскотини от битката при писоара, които още не са зараснали. Влакът забързва, Георг изостава, той изведнъж става по-стар и по-бледен отколкото го зная, виждам само неговата бледна ръка и бледната му глава, а след това вече няма нищо, освен небето и летящата тъмнина.

Влизам в купето. Някакъв пътник с очила хърка в единия ъгъл; един лесничей — в другия. В третия ъгъл хърка дебел мъж с мустаци; в четвъртия една жена с увиснали бузи и кипната шапка издава въздишащи трели.

Усещам острия глад на скръбта и отварям куфара си, който е поставен в багажната мрежа. Госпожа Крол ме е снабдила със сандвичи чак до Берлин. Търся ги пипнешком, но не ги намирам и свалям куфара от мрежата. Жената с кипнатата шапка и с трелите се събужда, поглежда ме ядовито и веднага пак зачуруликва предизвикателно своите трели. Виждам защо не съм намерил сандвичите. Смокингът на Георг е върху тях. Той навярно го е сложил, докато продавах обелиска. Гледам известно време черния плат; после изваждам сандвичите и започвам да ям. Хубави, първокласни сандвичи. Цялото купе в миг се събужда от миризмата на хляба и прекрасния лебервурст. Но мен не ме е грижа за нищо и продължавам да ям. След това се облягам назад на мястото си и гледам в мрака, през който от време на време прелитат светлини, мисля си за Георг и за смокинга, после си спомням за Изабела, за Херман Лоц и за обелиска, който бе препикаван и който накрая спаси фирмата; след това вече не мисля съвсем за нищо.

Не видях вече никого от тези хора. Понякога исках да се върна, но все нещо попречваше и мислех, че ще имам достатъчно време, обаче изведнъж нямаше вече никакво време. Германия потъна в мрак и аз я напуснах, а когато се върнах, тя лежеше в развалини. Георг Крол беше мъртъв. Вдовицата Конерсман продължавала да шпионира и най-сетне разбрала, че Георг е имал любовна връзка с Лиза; през 1933 година, десет години по-късно, тя го издала на Вацек, който по онова време бил щурмфюрер на нацистки щурмов отряд. Вацек накарал да затворят Георг в концентрационен лагер, при все че пет години преди това се бил развел с Лиза. Няколко месеца по-късно Георг умрял.

Ханс Хунгерман станал блюстител на културата и оберщурмбанфюрер в новата партия. Той я възпявал в пламенни стихове и затова в 1945 година беше малко притеснен, понеже загуби службата си като училищен директор; но междувременно неговите претенции за държавна пенсия са отдавна удовлетворени и той, както безброй други партийни другари, живее охолно от нея, без да е принуден да работи.

Скулпторът Курт Бах бил седем години в концентрационен лагер и се върнал като неработоспособен сакат човек. Днес, десет години след рухването на нацистите, той все още се бори за една малка пенсия, също както безброй други жертви на режима. Надява се, ако има късмет, да получи пенсия от седемдесет марки на месец — едва една десета от пенсията на Хунгерман и около една десета от това, което държавата от години плаща като пенсия на първия шеф на Гестапо — основателя на концентрационния лагер, в който Курт Бах е бил превърнат с бой в инвалид — да не говорим, разбира се, за много други още по-високи пенсии и обезщетения, които се плащат на генерали, военнопрестъпници и някогашни висши партийни дейци. Хайнрих Крол, който не живял зле през онова време, с немалка гордост вижда във всичко това доказателство за непоколебимото правово съзнание на нашето възлюбено отечество.