Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Мраморът не е за коня — обажда се Фрици. — Той е вече за деца, нали?

— Това отдавна вече не се спазва строго! Ние сме погребвали и генерали под мраморни колони.

— Гранит! — казва мамичката на публичния дом. — Гранит е по-добре. По-добре подхожда на нейната желязна природа.

Седим в голямата стая. От кафето се вдига пара, на масата има домашно приготвен козунак със сметана и бутилка кюрасо. Чувствувам се почти пренесен в доброто старо време. Жените надничат през раменете ми в каталога, както някога в учебниците.

— Ето, това е най-хубавото, което имаме — казвам аз.

— Черен, шведски гранит, кръст-паметник с два цокъла.

Такива вече няма, освен може би още два или три в целия град.

Жените разглеждат рисунката. Тя е една от последните ми рисунки. За надписа използувах майор Волкенщайн — загинал през 1915 година начело на своята бойна част, което би било от полза поне за убития дърводелец във Вюстринген.

— Католичка ли беше Малвина? — пита Фрици.

— Кръстът не е само за католици — отвръщам аз. Мамичката се почесва по главата.

— Не зная дали би й подхождало толкова религиозно нещо. Няма ли нещо друго? Нещо като естествена скала?

За миг дъхът ми спира.

— Щом искате нещо такова — казвам аз, — тогава имам нещо съвсем особено. Нещо класическо! Обелиск!

Зная, това е изстрел в неизвестното; но с пръсти, които изведнъж са станали много чевръсти от обзелата ме ловна треска, изваждам рисунката на ветерана и я слагам на масата.

Жените мълчат и я разглеждат. Аз се въздържам да говоря. Понякога човек има сляп късмет — в началото или на края, когато с детска лекота му се удават неща, които са отчаяли специалистите.

Фрици изведнъж се засмива.

— В същност не е лошо за коня — казва тя. Мамичката също тъй се ухилва.

— Колко струва това?

Откакто съм в предприятието, обелискът никога не е имал цена, защото всеки знаеше, че не се продава. Пресмятам бързо.

— Хиляда марки официално — казвам аз. — За вас, като приятели, шестстотин; за коня, като един от моите възпитатели, триста. Мога да си позволя да искам тази нищожна цена, тъй като и без това днес е последният ми ден в канцеларията, иначе щяха да ме уволнят. Плащане в брой, разбира се! И надписът отделно.

— Защо пък не? — казва Фрици.

— От мене дадено! — кима с глава маминката. Не мога да повярвам на ушите си.

— Значи, решено? — питам аз.

— Решено — отвръща мамичката. — Колко правят триста марки в гулдени?

Тя започва да отброява банкнотите. От часовника с кукувичка на стената птичката изскача и съобщава часа. Шест. Аз прибирам парите.

— По една ракия за бог да прости — казва мамичката. — За Малвина. Утре рано ще я погребем. Заведението пак ще ни трябва за утре вечер.

— Жалко, че не мога да остана за погребението — казвам аз.

Всички пием по един коняк, смесен с ментова ракия.

Мамичката си бърше очите.

— Мъчно ми е — казва тя.

На всички ни е мъчно. Ставам и се сбогувам.

— Георг Крол ще нареди да се сложи паметника — казвам аз.

Дамите кимат. Никога не съм виждал толкова вярност и доверие, както тук. Жените ми махат с ръка от прозорците. Договете лаят. Аз се завързвам покрай рекичката към града.

— Какво? — казва Георг. — Невъзможно!

Аз мълчаливо изваждам холандските гулдени и ги разстилам на писмената маса.

— Какво си продал за тях? — пита той.

— Почакай един момент!

Чувам звънче на велосипед. Веднага след това пред вратата прозвучава едно заповедническо покашляне. Грабвам банкнотите и ги пъхам отново в джоба си. Хайнрих Крол се показва на вратата, маншетите на панталоните му са леко изцапани с улична кал.

— Е? — питам аз. — Продадохте ли нещо?

Хайнрих ме гледа злобно.

— Я излезте вие и продавайте! При този фалит. Никой няма пари! А който има няколко марки, си ги стиска здраво!

— Излязох — отвръщам му аз. — И продадох.

— Тъй ли? Какво?

Обръщам се така, че да държа под око и двамата братя едновременно, и казвам:

— Обелиска!

— Дрън-дрън! — отсича Хайнрих. — Разправяйте си вицовете в Берлин!

— Наистина нямам вече нищо общо с вашето предприятие — заявявам аз, — тъй като днес на обед в дванайсет часа моята служба свърши. При все това за мене беше важно да ви покажа колко лесно нещо е да се продават паметници. Едно напълно ваканционно развлечение.

Хайнрих е готов да кипне, но с усилие се въздържа.

— Слава богу, няма още много да слушаме тези глупости! На добър път! В Берлин ще ви научат как да се държите.