Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Песента продължава мощно да звучи:

Отварят се прозорци.

— Тишина! — вика старата Конерсман. — Среднощ е, пияна сбирщина такава!

Лиза се показва на прозореца и се покланя. Тя мисли, че серенадата е за нея.

След малко пристига полицията.

— Разотивайте си! — командува един силен глас.

Полицията се е изменила заедно с дефлацията. Станала е строга и енергична. Старият прусашки дух се е възвърнал. Всеки цивилен е вечен новобранец.

— Нарушение на нощната тишина! — ругае немузикалният притежател на униформа.

— Арестувайте ги! — реве вдовицата Конерсман.

Дружеството на Бодо се състои от двадесет яки певци.

Полицаите са двама.

— Бодо! Викам аз разтревожено. — Не ги закачайте!

Не се противопоставяйте! Иначе ще отидете за няколко години в затвора!

Бодо махва успокоително с ръка и продължава да пее с широко отворена уста:

— Тишина, искаме да спим! — крещи вдовицата Конерсман.

— Хей, ало! — вика Лиза на полицаите. — Оставете певците на мира! Защо не вървите там, дето крадат?

Полицаите се объркват. Те заповядват още няколко пъти:

— Всички веднага с нас в участъка!

Но никой не се помръдва. Бодо запява втората строфа.

Полицаите най-сетне извършват това, което е по силите им — всеки арестува по един певец.

— Не се противопоставяйте! — викам аз. — Това е съпротива срещу държавната власт!

Певците не се съпротивляват. Те се оставят да ги отведат.

Останалите продължават да пеят, като че нищо не се е случило. Участъкът не е далече. Полицаите се връщат тичешком и арестуват още двама певци. Другите продължават да пеят; но първият тенор е вече много отслабнал. Полицаите арестуват отдясно наляво; на третия път отвеждат Вили и с това първият тенор замлъква. Ние подаваме от прозорците бутилки бира.

— Дръж се, Бодо! — казвам аз.

— Няма страшно! Борба до последния човек! Полицията идва пак и арестува от вторите тенори.

Нямаме повече бира и черпим с ракия. След десет минути пеят вече само басите. Те стоят, без да поглеждат как арестуват другите. Веднъж четох, че моржовете оставали също така безучастни, когато ловци избивали с колове съседите им… Аз пък видях как цели народи правеха същото през войната.

След около четвърт час Бодо Ледерхозе е сам. Изпотените, разярени полицаи галопират за последен път насам. Те вземат Бодо помежду си. Ние вървим подир него до участъка. Бодо продължава да си тананика самичък.

— Бетховен — казва той късо и продължава да си тананика: една самотна музикална пчела.

Но изведнъж като че еолови арфи му пригласят от безкрайна далечина. Ние се вслушваме. Сякаш става чудо, но като че наистина заедно с него тананикат ангели — от първи и втори тенор и от двата баса. Те ласкаво пърхат около Бодо и песента им става все по-ясна, колкото по-нататък отиваме, а когато завиваме край черквата, дори можем да разберем тези летящи, безплътни гласове. Те пеят „Свята нощ, във тая гръд…“ и на следващия ъгъл ни става ясно откъде идват: от полицейския участък, в който безстрашно стоят арестуваните другари на Бодо и продължават да пеят, без да ги е грижа за нищо. Бодо като диригент застава между тях, сякаш това е най-обикновеното нещо на света, и песента продължава да звучи: „Упокой след дълъг път…“ — Господин Крол, какво значи това? — пита смаян началникът на стражата. — Силата на музиката — отвръща Георг. — Прощална серенада за един човек, който тръгва по света. Нещо безобидно. В същност трябва да се насърчава.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко.

— Смущават нощната тишина! — обяснява единият от полицаите.

— Щяха ли да смущават нощната тишина, ако пееха „Германия, Германия над всичко“? — питам го аз.

— Това щеше да бъде нещо друго!

— Който пее — не краде, не убива и не се опитва да събаря правителството — обяснява Георг на началника на стражата.

— Искате да арестувате целия хор, защото не прави това?

— Изхвърлете ги! — крясва началникът. — Но сега да мируват.

— Ще мируват. Вие не сте прусак, нали?

— Франконец.

— Така си и мислех — казва Георг.

Ние сме на гарата. Духа вятър и освен нас на перона няма никой.

— Ще ми дойдеш на гости, Георг — казвам аз. — Всичко ще направя, за да опозная жените на твоите блянове. Когато дойдеш, ще има две-три за тебе.