Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Другари — казвам аз. — От днес нататък напускам вашия клуб.

Всички лица се обръщат към мене.

— Изключено! Ти оставаш член-кореспондент на клуба в Берлин — заявява Хунгерман.

— Напускам — казвам аз.

Един момент поетите мълчат. Те ме поглеждат. Дали се лъжа, или виждам в нечии очи нещо като страх пред някакво откритие?

— Наистина ли си намислил това? — пита Хунгерман.

— Наистина.

— Добре. Ние приемаме твоето напускане и те провъзгласяваме за почетен член на клуба.

Хунгерман се оглежда. Шумно му ръкопляскат. Лицата се отпускат.

— Приема се единодушно! — казва поетът на Казанова.

— Благодаря ви — отговарям аз. — Това е един възвишен миг. Но аз не мога да приема. То е все едно да се превърна в собствената си статуя. Не искам да тръгна по света като почетен член на нещо, дори и на нашето заведение на Банщрасе.

— Това не е хубаво сравнение — заявява Зомерфелд, поетът на смъртта.

— Позволява му се — отвръща Хунгерман. — Тогава като какъв искаш да тръгнеш по света?

Аз се засмивам.

— Като малка искрица живот, която ще се опита да не угасне.

— Боже мой — казва Бамбус. — Няма ли подобна мисъл у Еврипид?

— Може би, Ото. Значи, има нещо вярно в това. Аз и не искам да пиша върху него; но ще се опитам да бъда искрица живот.

— Не е у Еврипид — заявява Хунгерман, академикът, и весело поглежда селския даскал Бамбус. — Ти, значи, искаш… — пита ме той.

— Снощи запалих огън — казвам аз. — Добре гореше. Вие знаете старото правило при поход: лек багаж.

Всички усърдно потвърждават с кимане. Те вече „не“ го знаят, изведнъж разбирам това.

— Е, тогава — казвам аз. — Едуард, тук имам още дванайсет купона за ядене. Дефлацията ги застига; но смя там, че все още имам законно право, ако трябва да го отстоявам пред съда, да продължа да се храня с тях. Искаш ли да дадеш срещу тях две бутилки йоханисбергско? Ще ги изпием сега.

Едуард пресмята със светкавична бързина. Включва в сметката и Валентин, и стихотворението за него, което е в джоба ми.

— Три бутилки — казва той.

Вили се е настанил в една малка стая. Заменил я е срещу своето елегантно жилище. Това е грамаден скок в бедността, но Вили го понася лесно. Той е спасил костюмите си и малко скъпоценности, и по този начин още дълго време ще бъде елегантен кавалер. Червеният автомобил трябваше да продаде. Вили кършеше прекалено рисковани сделки, като се осланяше на ниския курс на марката. Сам е тапицирал стените на стаята си — с банкноти и акции, обезценени от инфлацията.

— Това беше по-евтино от тапети — обяснява той. — И по-забавно.

— А после?

— Навярно ще ме назначат на някоя дребна служба във Верденбрюкската банка. — Вили се подсмива. — Рене е в Магдебург. Пише, че имала голям успех в „Зеления папагал“.

— Хубаво е, че поне още пише.

Вили прави галантен жест.

— Всичко това не значи нищо, Лудвиг. Каквото е за губено — загубено е, и каквото е минало — минало е! Освен това… в последните месеци нито веднъж не можах да накарам Рене да имитира нощем някой генерал. Така удоволствието беше само наполовина. За първи път из командува в достопаметната битка при писоара на Новия пазар. На добър път, момчето ми! Като прощален подарък… — Той отваря един куфар с акции и книжни пари. — Вземи, каквото искаш! Милиони, милиарди… това беше сън, нали?

— Да — отговарям аз.

Вили ме придружава до улицата.

— Спасих няколко стотин марки — шепне той. — Отечеството още не е загубено! Идва редът на френския франк. Тогава ще спекулирам на борсата! Желаеш ли да участвуваш с малка вноска?

— Не, Вили. Отсега ще спекулирам само с покачването на курса.

— Покачване на курса — казва Вили, като че казва: Попокатепетъл.

Седя сам в канцеларията. Това е последният ден. През нощта ще пътувам. Прелиствам един от каталозите и обмислям дали за раздяла да поставя и името на Вацек върху някой от нарисуваните от мене надгробни камъни. Тогава телефонът звънва.

— Ти ли си този, който се казва Лудвиг? — пита един груб глас. — Този, който събираше жаби и слепоци?

— Може да съм — отвръщам на въпроса. — Зависи за какво. А кой е там?

— Фрици.

— Фрици! Разбира се, аз съм. Какво има? Ото Бамбус…

— Железния кон е мъртъв.

— Какво?

— Да. Снощи. Сърдечен удар. По време на работа.

— Красива смърт — казвам аз. — Но много рано!

Фрици кашля. След това казва:

— Вие имате предприятие за надгробни паметници, нали? Споменахте такова нещо!

— Притежаваме най-доброто предприятие за паметници в града — отвръщам аз. — Защо?