Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Иска ми се да си пийна една ракия — казвам аз.

— Дадено — отвръща Бодо Ледерхозе. — Но сега да вървим преди да се е появила полицията.

В този момент прозвучава остро изплющяване. Обръщаме се изненадани. Лиза е ударила някого.

— Проклет пияницо! — казва спокойно тя. — Така ли се грижиш за дом и жена…

— Ти… — гьргори фигурата.

Ръката на Лиза удря шамар за втори път. И сега изведнъж се развързва възелът на спомените ми. Вацек! Той стои пред нас и някак особено се е хванал за задника.

— Моят мъж! — казва Лиза така, че да бъде чута от всички на Новия пазар. — За такова нещо съм омъжена.

Вацек не отговаря. Той е целият в кръв. Старата рана на челото, която аз му нанесох, пак се е отворила. Освен това кръв тече и от косата му.

— Вие ли свършихте тази работа? — питам тихо Ризенфелд. — С адвокатската чанта?

Той потвърждава с глава и внимателно наблюдава Вацек.

— Как се срещат понякога хората — казва Ризенфелд.

— Какво има на задника му? — питам аз. — Защо си го държи?

— Ужилила го е оса — отвръща Рене дьо ла Тур и отново забожда една дълга игла за шапка в сиво-синята кадифена баретка върху къдриците си.

— Моите почитания! — Аз се покланям пред нея и се приближавам до Вацек. — Така — казвам му аз, — сега зная кой ме блъсна с глава в корема! Това ли ви е благодарността за моите напътствия как да живеете по-добре?

Вацек се втренчва в мен.

— Вие ли сте? Не ви познах! Боже мой!

— Той никога никого Не може да познае — заявява саркастично Лиза.

Вацек представлява жалка гледка. При това забелязвам, че действително е последвал моите съвети. Подстригал е гривата си късо, но това е дало възможност на Ризенфелд да му нанесе по-жесток удар, — облякъл е дори бяла, нова риза, но с това е постигнал само едно: че кръвта личи на нея много по-ясно отколкото на всяка друга. Той е просто неудачник!

— Да си вървим! Проклет пияница и побойник! — казва Лиза и тръгва.

Вацек послушно я следва. Те минават през Новия пазар — една самотна двойка. Никой не тръгва след тях. Георг помага на Лоц отново да закрепи криво-ляво изкуствената си ръка.

— Елате — казва Ледерхозе. — В моето заведение можем още да пием. Само нашата компания!

Сядаме за известно време с Бодо и неговото дружество. След това си тръгваме към къщи. Утрото неусетно възхожда сиво. Едно вестникарче минава покрай нас.

Ризенфелд му махва с ръка и купува вестник. С едри букви на първата страница пише:

Край на инфлацията! Един билион е една марка!

— Е, сега? — казва ми Ризенфелд.

Аз кимам.

— Момчета, изглежда наистина съм фалирал — заявява Вилц. — Аз спекулирах все още с ниската стойност на марката. — Той поглежда тъжно своя костюм, а след това Рене. — Е, отдето дошло, там отишло… Какво значение имат парите? Нали?

— Парите са много важно нещо — отвръща хладно Рене. — Особено когато ги нямаш.

Георг и аз вървим по Мариенщрасе.

— Странно, че Вацек яде бой от мене и Ризенфелд — казвам аз. — А не от тебе. Щеше да бъде по-естествено, ако ти и той се бяхте били.

— По-естествено, да; но не по-справедливо.

— По-справедливо ли? — питам Георг. — В твърде особен смисъл. Сега съм много уморен, за да го доловя. Мъже с плешиви глави не би трябвало вече да се бият. Те би трябвало да философствуват.

— Тогава ти предстои много самотен живот. Времето, изглежда, е за бой.

— Не вярвам. Свършва някакъв отвратителен карнавал. Днешният ден не прилича ли на някоя космическа „чиста сряда“ 40 40 „Чиста сряда“ (Aschermittwoch) — денят на завършването на карнавала; отговаря на нашенския „чист понеделник“ — първият понеделник през великите пости. — Б. пр. ? Един грамаден сапунен мехур се е спукал.

— Е? — казвам аз.

— Е? — отвръща Георг.

— Някой друг ще надуе нов, по-грамаден мехур.

— Може би.

Ние сме в градината. Млечното утро тече сиво около кръстовете. Най-младата дъщеря на Кнопф се показва, полусънена. Тя ни е очаквала.

— Татко каза, че за дванайсет билиона можете да купите обратно надгробния камък.

— Кажете му, че ние предлагаме осем марки. И то само днес до обед. Пари ще се намират мъчно.

— Какво? — пита Кнопф от спалнята си. Той е подслушвал.

— Осем марки, господин Кнопф! А днес следобед само шест. Парите спадат. Кой би помислил това, нали? Спадат, вместо да се покачват.

— По-добре да си го задържа за вечни времена, проклети мародери! — казва с прегракнал глас Кнопф и хлопва прозореца.

Верденбрюкският клуб на поетите ми дава прощална вечеря в старогерманския салон на „Валхала“. Поетите са неспокойни и се правят на развълнувани. Хунгерман пръв се приближава до мене.