Тринайсетте цвята на дъгата

Ето той е тук, на пътя на деинорите, а кой е с него? Само сянката му — накуцваща като стопанина си. Разбира се, не може да се каже, че никой не те разбра. Приятно беше да разговяряш с мъдреците от Небесния лес нали? Но кой мъдрец ще се съгласи да напусне обителта на своята мъдрост? Да бяха тук Зурон, Хок-Хок, Круд-Ветрояд… няма ги отдавна, отпътуваха в своето Неизвестно Спокойствие приятелите. Шест години изтекоха като сълзи от онзи страшен миг, когато Деерлинският бунт се задави в собствената си кръв. А Ден Сир не преставаше да се проклина, че допусна тази отчаяна, предварително обречена битка, че прие да бъде предводител на тези безупречни мъже, че лежа, макар и оглушен от ядро на катапулта онези страшни седем часа, докато приятелите му — островче от разбягалата се селяшка армия са го отбранявали в плътен кръг… докато потънат в Неизвестното Спокойствие… Ден Сир смяташе света за безбожен — но винаги при спомена за тях искаше да вярва, че не са изчезнали съвсем.

Понякога съжаляваше, че оживя. А бягаше тогава, макар че на човек не беше подобен. И носеше тялото си, макар превърнато в една единствена рана. И сам допълзя до Небесния лес, докато се заемат с него местните мъдреци. Да му излекуват раните, наместят ставите, срастнат костите — е, наистина десния му крак така и зарастна накриво… Там за пръв път видя тунелите на деинорите издълбани в скалите. На пръв поглед — полза никаква, но влезеш ли до средата — изведнъж всичко видимо в отсрещния отвор се приближава с необикновена отчетливост. Явни стават лицата на хора, намиращи се на много дни път от тук, виден е даже невъобразимо далечният Деерлин.

Като че ли добре се живееше в Небесния Лес. Защо трябваше да го напуска? И години да броди от страна на страна и да плаши всички със своята слава?

Той крачеше, навел глава, потопен в тягостни спомени. Но усети, че нещо наоколо се е изменило, като че ли пространството е вече по-широко, въздухът — някак напрегнат, зареден с невидима сила. Ден Сир вдигна глава, спъна се на равното и застина. Беше стигнал.

Пътят свършваше с кръгла площадка увенчана от нещо, което напомня каменните беседки от крайбрежието на Малкия Юг. Само размерите… Осем колони от дълбок черен цвят съединяващи се горе в такъв черен пръстен се възвисяваха на височина над десет човешки ръста. Стояха на ниска, широка, кръгла основа. Ето как изглеждало мястото, наречено от деинорите „ТАЛИЕШОМ СИБООНАЙ ФИМОЯЗОЛО’КАЙ“.

В храма Силтам под йероглифите на това название беше изсечен и техният превод: „Река, съединяваща времената на всички светове“. Ден Сир се изкачи по трите стъпала до „беседката“. Подножието беше пресечено от дъгообразна ивица йероглифи. Ловецът позна някои от тях, но откъснати от цялостта на древния текст, те звучаха самотно и безсмислено. Вече три хилядолетия тези знаци съобщаваха неизвестно какво неизвестно кому. Странна мисъл се мярна в главата на Ден Сир. — не приличат ли тези знаци на него самия, също така загубил живия си смисъл в невъзвратимото минало? Той въздъхна, седна и плъзна пръсти по гладката вдлъбнатина на единия от йероглифите. Изглеждаше, че те не са изсечени а изгорени в странното черно вещество, нито камък, нито метал. Едва сега той забеляза, че никъде, нито в подножието, нито по самата площадка няма и следа от прах. Като че ли някой поддържа тази чистота…

Много неща са умеели деинорите.

Отпусна се върху черното стъпало облегнат на колоната и така, в пълна неподвижност седя дълго, сякаш искаше да попие от величественото могъщество на това място. Едва когато сянката на колоната се докосна до лицето му, нещо го върна към реалността, и нямаше там нито следа от бившия предводител на Деерлинския бунт, имаше просто Ден Сир. Гладен беше, а това, което очакваше, трябваше да се случи далеч през нощта, в онзи пиян зенит на второто светило, когато спътникът Зун ще догони своята луна Себенера и небесният замък ще бъде тесен за тяхната любов…

Ден Сир скочи и привично се гмурна в тъмнеещата гора — така родна и позната. Цялото му детство беше свързано с гората. Градовете, които безпощадно мачкаха зрелостта му, на младини изглеждаха чужди и далечни като звездното небе. Не, дори небето с неговия вечен кръговрат изглеждаше по-близо и понятно. То в тъмни нощи посочваше верния път, назначаваше подходящото за лов време, подсказваше, кога студът ще подгони племето към топлите землянки и сушеното месо…

— Ден Сир, уморен Ден Сир, — хрипливо запя той, докато се промъкваше през гъстите храсти. — Смешно уморен Ден Сир… Къде полетя Ден Сир, къде ще кацнеш? Уморен, стар, Ден Сир…