Тринайсетте цвята на дъгата

Той плъзна пръсти по белега върху скулата си, след това по другия — през слепоочието, и по мястото на лявата вежда.

„Не лице, а календар, забравиш ли за нещо — белезите помнят! Този — от първия бой, този — от последния, а третия сам Норчар ми го подари — там, в подземията на белия дворец. И се шегуваше: «Това е за тебе Ден Сир, знак на справедливостта.» Мъдър беше ти, Норчар, но дълбините на своята мъдрост не подозираше…“

Ден Сир разчисти сметките си с Деерлинския феодал и за тези белези, и за приятелите, и за своята мечта. Разчистени сметки… А стана ли от това по-чист?

Ловецът стана и загаси огъня. Усмихна се — в тези спомени премина и днешния лов. Прекрачи през пепелния, още топъл кръг и се запъти назад към ТАЛИЕШОМ СИБООНАЙ ФИМОЯЗОЛО’КАЙ. Слънцето, тихо слязло на хоризонта, провираше последните си лъчи в полупрозрачните върхове на дърветата. Жалко, няма го тук Хок Хок, той би нарисувал всичко това и то би оживяло под неговите разноцветни креди. Ако не беше тръгнал старият Хок Хок след младия, не много умен Ден Сир, ако не беше сменил любимата четка с меч…

— А-а, не! — изруга се Ден Сир. — Стига спомени! Не се живее с живота на мъртвите!

Близко бяха червеният път на деинорите и непонятното черно съоръжение. Издаваше ги същото онова напрежение на въздуха. И още нещо. Ловецът спря и предпазливо надникна между клоните. Не го беше излъгало предчувствието — там имаше някой.

Чужд.

Той седеше, облегнат на колоната, също както Ден Сир преди два часа. Гледаше в далечината без да вижда нищо, отрешен и непонятно спокоен, не излъчваше опасност, а друго — загадка, дълбочина, тайна. Когато Ден Сир излезе на открито оня веднага го забеляза, но не промени позата си, само извърна глава и внимателно се вгледа. Едва когато Ден Сир се спря на три крачки от него, непознатият стана.

Известно време те стояха и мълчаливо се гледаха. Невъзможно беше да се определи към кой народ принадлежи този човек — не млад и не стар, красиви черти, тъмно зелени очи върху неподвижното лице — откъде е той? На какъв език да се обърне към него? Или да чака той да заговори пръв? Но ако се съди пи всичко непознатият нямаше намерение да прекъсва мълчанието.

Накрая Ден Сир се спря върху наречието от Малкия Юг, известно на всички търговци от континента. Раздразнението в него нарастна до такава степен, че вместо приветствие той рязко подхвърли:

— Как мислиш, още дълго ли ще стоим така?

Непознатият леко се усмихна и отвърна на същото наречие, като произнасяше думите с неестествена правилност:

— За теб не знам. Аз мога и още.

Ден Сир се застави да се усмихне, седна на края на стъпалото и кимна към мястото до себе си. Непознатият последва поканата. Отново се възцари мълчание. Спокойно, но настойчиво Ден Сир попита:

— Отдалече ли си?

— Да.

Тонът на този кратък отговор ясно показваше нежелание за разговор, но ловецът не се предаде:

— Ти навярно си търговец, щом говориш на този език?

Непознатият внимателно се вгледа в лицето му и изведнъж нещо се измени. Очите му станаха топли, а в гласа му, когато заговори се появи благожелателност към събеседника. Ден Сир реши, че са го познали. А той никога не беше виждал този човек…

— Аз говоря на всички езици, — каза непознатият.

— Завиждам ти. — Ден Сир го погледна с ирония. — Как ти се отдава?

— Какво представлява всеки език? Произнесени на глас знаци, а знаците винаги са ми били подвластни, Ден Сир.

— Какво? Ти ме знаеш?!

— Познах те.

— Не съм те виждал, — вдигна вежда Ден Сир.

— Но моите скулптури, навярно, си виждал.

Скулптури! Скулптури — знаци! Ден Сир усети, че не му стига въздуха.

— Значи ти…

Той кимна и с неуловима бързина обрисува във въздуха символ — изящен, точен, с линии стремително изчезващи навътре, нагоре, надалеч!… Под всички изваяния на Егранах беше изсечен този знак.

Скулпторът Егранах!

Ден Сир усети прилив на огън и студ. Притисна гръб до колоната, нейната твърдост и прохлада успокояваха. От вълнение гласът му изцеди нещо като хрипкав шепот:

— Ето… това се казва неочаквана среща! Аз винаги, много силно съм искал да се срещна с теб, Егранах. Докато загубих надежда… Какъв вятър те е довял тук?

— Попътен, — усмихна се скулпторът. Усивката му беше като мълния по каменно-сиво небе.

— Така… значи и ти си се стремял към това място? И знаеш какво трябва да се случи тук и сега?

Егранах кимна.

— Какво е то?! — ловецът чак се надигна от вълнение. Скулпторът с любопитство го погледна: