Тринайсетте цвята на дъгата

Къде, къде!… Колкото може по-далече от родните места, по-близо до градовете, към това, което — веднъж прекрачил в зрелостта — ще назовеш своя мечта. И няма да разбереш, отначало, какъв е нейният смисъл. Думите няма да стигат за нея, но винаги ще изглежда достатъчно близко, за да те накара да се промъкваш през храстите на хитрите житейски премъдрости, натрупани от родното племе, през злобното властолюбие на градските управници, през фанатичната самовглъбеност на учените мъже. В онова време, когато Ден Сир бе вожд на племе, избяга и неговата жена. А след нея и цялото племе, не можеше то да разбере накъде го води Ден Сир. Знаеха, че вождът е най-силен — не можеш го победи в ритуален двубой. Не знаеха само, че той търпи поражения винаги при опит да се пребори със своята мечта. И продължаваше да й се подчинява. Тъй веднаж през нощта докато Ден Сир спеше, си отидоха всички — със жените, децата и палатките, без нито един разбуждащ звук. Оставиха му само един нож, огниво, и чифт топли кожи. И, разбира се, свещената тояга на вожда. От нея ловецът си направи нова дръжка за ножа. А след това — град подир град. Ту ратай, ту наемен слуга. Бараки, землянки, а най-често — открито небе, още по-близко и родно сред безликото градско многолюдие, където никой не познава никого. Ето тогава ловецът изпита първия си истински страх — че загубва своето лице. После ненадейно му провървя — наеха го слуга в голямата Деерлинска библиотека (Наистина смешно — та той тогава не познаваше буквите. В замяна на това, паметта никога не му изневеряваше, винаги знаеше къде какво има по рафтовете).

Суетният градски свят оставаше зад дебелите стени на библиотеката; вътре се таеше вечността. Там за пръв път се почувствува сигурен. Длъжността му го събираше с духовния елит на града. Неговият страстен и непредубеден ум бързо привлече вниманието на учените мъже. Започнаха по малко да го обучават на грамотност, след това на науки. Някои го харесваха, някои просто от любопитство: „…виж ти, маймуна, не само говори ами и разбира!“ Някой пък си правеше хитри сметки, да вземе след това този съобразителен юначага за секретар и телохранител едновременно.

— Учеха, учеха… — усмихна се Ден Сир. — И ме прогонваха. Бояха се, както се страхуват от маймуна, която все напира, да погледне на света по своему, а освен това — да го преправя иска!

Изгонваха го. Той се връщаше в библиотеката, в тясната стаичка, опушена от лоени свещи, където мебели бяха все същите две кожи и вазите за ръкописни свитъци. Вечността оживяваше, като бавна и величествена река и кой знае колко години биха протекли така незабелязано. По малко Ден Сир започна да си намира приятели. Имаше с кого да сподели смътната си мечта, с кого да търси думите годни да я отразят, мечтата оживяваше, ставаше зрима, сродяваше го с тези хора. Сред тях бяха историографът Зурон, художникът Хок Хок; неразделен с него беше музикантът Крудем, Круд Ветрояда, както го кръсти Ден Сир (беше толкова слаб, като че ли с вятър се храни). Имаше и други, но тези тримата станаха най-добрите, истински приятели на Ден Сир. Понякога се чудеха — как така, нищо един за друг да не знаем, а ето яви се някъде отвън дивак-ловец — такъв на улицата не би го погледнал даже, а изведнъж като невидим възел ги сля в истинска дружба. Още повече се чудеше Ден Сир — с какво успя да привлече тези образовани, непостижимо умни и светли хора, нима те също бяха недоволни от мизерността на света, та нали никой от тях не познаваше лишенията?

Та именно от Зурон той за първи път узна за деинорите. Самият Зурон тези древни текстове, даже не текстове, а подобни на мътно стъкло преразкази, някак си не го интересуваха. Но за Ден Сир даже това което си пробиваше път през завесата на иносказанията преобръщаше всички представи за света и човека. И той започна да се рови, да изтръгва най-малките намеци, да се опитва да освети това, което преди три хиляди години е потънало неизвестно къде, даже не в мрака, просто неизвестно къде…

Даже за неопитното око беше видно, колко се боят преразказвачите от удивителната, плашеща и привличаща истина, която се прокрадва в легендите за деинорите. А в тези смътни текстове Ден Сир усети родство със същата онази мечта, която го тревожеше и заставяше да живее. И още, тези оказания раждаха в него непонятно усещане за преодоляно време — време, не минало, а идващо.

Кой знае колко години биха минали незабелязано… Но през прашната вечност на библиотечните стени се промъкваше друго време — живо и трескаво. Все по-тревожно ставаше спокойствието на деерлинските земи, пропукваше се то, като бент от прогнили дъски. Нещо притискаше този бент, напираше към широкия свят и ето — рухна стената и начело на огромната, въоръжена с каквото попадне и набързо обучена армия се носи той, Ден Сир…