Стивън Ериксън - Сакатият бог

Толкова бързо сечеше, че Йедан едва успяваше да го задържи в ръцете си. Изпъшка и посече войника пред себе си — щита, меча, ризницата, плътта, диагонално през тялото, кръвта швирна от двете страни. Заден замах разпра гърдите на мъжа от едната му страна, след това — на този от другата. Йедан и войниците най-близо до него се врязаха в редиците на Лиосан като железен юмрук.

Мечът Хуст се въртеше вихрено, посичаше като мълния и плискаше кръв. Теглеше след себе си Йедан и той залиташе; понякога почти го надигаше във въздуха, виеше ликуващо и поваляше всичко, което дръзнеше да се озове на пътя му.

И изведнъж вече нямаше никого между него и соултейкън. Вълни нажежен до бяло огън се изливаха от бляскавите люспи, туловището на дракона се извиси и изпълни полезрението на Йедан Дериг.

„Проклятие. Не прецених. Ще излети. Сестро… съжалявам. Много закъснях.“

Главата се изпъна напред.

Той скочи.

Мечът потъна дълбоко в драконовата гръд. Съществото изрева от болка и крилете му забиха от двете му страни, разпръсквайки и лиосани, и шейки — и соултейкън се надигна във въздуха.

Увиснал на меча си, Йедан се изкатери до раменете на дракона. Вече бяха на двайсет разтега над гмежта на битката. Принцът на шейките изтръгна оръжието си и посече с две ръце по врата.

Съществото се люшна, наклони се силно и рухна в стената на Светлопада.

Сблъсъкът отекна като гръм.

Йедан Дериг се хлъзна през дясното рамо на дракона, между него и Светлопада.

Драконът изви врат и челюстите се спуснаха надолу да го погълнат.

Докато се затваряха, мечът Хуст изригна от върха на муцуната му. Крилете се блъснаха в стената от светлина, гигантското влечуго надигна отново глава и Йедан се изтръгна, все още стиснал меча в ръцете си.

Уловиха го ноктите на левия крак и огромната лапа се сви в конвулсия. От тялото, което стискаше, плисна кръв.

Драконът се натресе отново в Светлопада и този път едното му крило се прекърши. Съществото се сгърчи, люшна се с главата напред и се свлече на земята.

Йедан Дериг — вече на кървава пихтия — бе отхвърлен настрани. Падна и не помръдна. Мечът Хуст до него виеше от гняв.

Преминаването през леса на тримата последни соултейкън на Рейк — Корлат, Празек Гул и Датенар Фандорис — бе също толкова трудно, колкото да се бориш с насрещно течение. Силана бе сред най-древните от всички живи Елейнт. Волята й ги разкъсваше, събаряше ги отново и отново на колене. Силана ги зовеше по име, стремеше се да ги привлече към себе си. Все пак успяваха да устоят, но Корлат знаеше, че превъплъщаването им в драконов облик само ще влоши нещата, хаосът щеше да избуи в душите им като най-смъртоносното цвете. В същото време знаеше, че на Първия бряг има соултейкън. Усещаше ги. А какво можеха да направят шейките срещу такива същества?

Единствено да умрат.

Соултейкън на Лиосан щяха да могат да устоят на Силана — поне временно, — а може би щяха да са в състояние и да я надвият, ако собствената им Буря, щом изригнеше над този свят, се окажеше достатъчно силна. А тя се боеше, че ще се окаже така. „Това не е вкусът на един или двама соултейкън. Не… богове, колко са?“

— Корлат! — изпъшка Датенар.

— Знам. Но нямаме избор, нали?

Празек зад нея плю и рече:

— По-добре да умрем в Карканас, отколкото другаде.

Корлат беше съгласна с това.

Стигнаха на хребета и видяха ожесточената битка при раната в Светлопада. Войниците на Лиосан, които се изливаха от пролома, многократно надвишаваха защитниците по брой. Видяха как един мъж се срази с издигащ се във въздуха дракон. Видяха как двама воини Лиосан се превъплътиха, за да се присъединят към крилатия си събрат.

Не се поколебаха. Тъмнината разцъфна, изригна като черен дим под вода и три черни дракона се издигнаха над брега.

Докато се приближаваха, още осем Лиосан се превъплътиха и небето се изпълни с рева на дракони.

Ян Товис се повлече над труповете към ужасяващо безжизненото тяло на брат си. Двете вещици извличаха последните капки сила от нея — усещаше всяка магическа вълна, която хвърляха по драконите от двете страни, чуваше как соултейкън пищят от болка и гняв. И знаеше, че не е достатъчно .

Но й отнемаха този последен акт — този път на любов и на скръб — и безчестието на това виеше в сърцето й.

Около нея се сражаваха войници, мъчеха се да защитят падналата си кралица. Тела падаха от двете й страни. Лиосан като че ли вече бяха навсякъде — редиците на шейките и ледериите се бяха огънали, ротите се разпадаха, притискани от всички страни.