Стивън Ериксън - Сакатият бог

Мечът изтрещя отново и този път Айринд едва не се огъна под удара. Спинок чу накъсания му дъх.

— Всички бяха различни и всички бяха едни и същи. Но тази кауза — истинската кауза, която ви предложи — не се промени !

Ударът смъкна Айринд на колене.

Друг войник пристъпи на мястото му и приготви щита си. Звукът от настъпващите зад Спинок воини бе шепот — дихания, шумолене на броня, ботуши, търсещи здрава опора в листата.

— Вашият господар мислеше — всеки път — мислеше… за този момент .

Мечът отново блесна.

— Всеки път, всеки път. Каузата бе справедлива!

Тряс!

— Трябваше винаги да ви го напомня. За този ден!

Тряс!

— Днес Тайст Андий се бият за себе си!

И този път други оръжия отекнаха по ръбовете на щитове.

ТРЯС!

— За своя дом!

ТРЯС!

— За своя род!

ТРЯС!

Мечът потрепери в ръката му. Войникът до него се олюля и се свлече, щитът му бе разцепен на две.

Задъхан, Спинок Дурав продължи напред. „Аномандър Рейк — гледаш ли това? Виждаш ли тези лица — всички тези лица зад мен?“

— Този път! Чужди се бият във ваше име! Чужди умират за вас! Вашата кауза — не е тяхната!

ТРЯС!

Сблъсъкът го тласна напред, прониза го целия като нещо свято.

— Деца на Майката Тъма, човешки същества умират във ваше име!

ТРЯС!

Самият въздух затрепери от удара. Порой вода — полепнала по високите клони, по иглички и листа — се изсипа на дъжд със съсък.

Спинок вече чуваше грохота на битката напред.

„Виждаш ли, Аномандър? Стари приятелю, виждаш ли?“

„Това е наша война.“

ТРЯС!

През стволовете блесна изливаща се светлина. Огромно, извисяващо се туловище, внезапен рев на дракон.

„Богове, не! Какво са направили?“

ТРЯС!

Аномандър Рейк влезе в тронната зала. Сандалат Друкорлат се взря в него, докато крачеше към трона.

Тътенът отвън се смеси с гласа му.

— Освободи Силана.

— Къде е мечът ти?

Синът на Тъмата спря и се намръщи. Ръката му забърса дръжката на оръжието, окачено на колана му.

— Не този — рече тя. — Убиецът на Драконъс. Покажи ми. Покажи ми неговия меч!

— Ваше величество…

— Престани! Този трон не е мой. Твой е. Не ми се подигравайте, милорд. Казаха, че сте го убили. Казаха, че сте го посекли.

— Не съм направил такова нещо, ваше величество.

Внезапна мисъл я порази.

— Къде е Орфантал? Ти го взе с теб. Къде е синът ми? Любимият ми син? Кажи ми!

Той се приближи. Изглеждаше толкова млад, толкова уязвим. И всичко това беше… грешно. „А, това е много по-рано. Той все още не е убил Консорта. Но тогава… аз коя съм?“

— Освободи Силана, Сандалат Друкорлат. Бурята трябва да се освободи — разрушението на Карканас ще направи смъртта на всички безсмислена.

— Безсмислена! Да! Това казвах през цялото време! Всичко е безсмислено! И го доказвам!

Той вече стоеше пред нея, очите му на нивото на нейните.

— Корлат…

Писък прекъсна следващите му думи. Сандалат се присви и едва тогава осъзна, че се е изтръгнал от гърлото й.

— Още не! Къде е Орфантал? Любимият ми син?

Видя нещо в лицето му: болка, която не можеше да прикрие. Изобщо не беше знаела, че е толкова… слаб. Толкова беззащитен. Усмихна се презрително.

— На колене, Аномандър, Сине на Тъмата. На колене пред тази Заложница!

И той наистина коленичи и внезапен смях изригна от гърлото й. Неверие. Стъписване. Радост.

— Провъзгласявам своя любим син за Рицар на Мрака — а теб низвергвам! Коленичил си! Сега… — Тя се наведе от трона: — Пълзи!

— Освободете Силана, ваше величество, иначе може да няма Рицар на Мрака.

— Защо не?

— Защото унищожаваш Карканас!

Тя изпъна пръст към него.

— Както и ти! Когато накара Майката Тъма да обърне лицето си! Но не разбираш ли? Мога да ви спася от всичко това! Мога първа да го направя! Е, сега кой е заложникът?

Той се изправи, а Сандалат се присви в трона. Беше прекалила — виждаше го в очите му. В треперещите му ръце. Сякаш му беше трудно да проговори.

— Просто ми кажи — прошепна Сандалат. — Истината. Къде е синът ми?

Този въпрос сякаш нанесе смъртоносна рана. Аномандър Рейк се олюля, падна пак на колене, едната му ръка се вкопчи в ръба на тронния подиум.

И тогава тя разбра. Беше спечелила.

Десет крачки назад.

В пространството, оставено при отдръпването им от пробива, телата образуваха настилка от стъпкана кървава плът, натрошени копия и прекършени мечове. Тук-там потръпваха крайници, протягаха се ръце, подритваха стъпала. Уста на оцапани с кръв лица се отваряха като дупки към Бездната, очи зяпваха от ужас, болка и гаснещо примирение.