Стивън Ериксън - Сакатият бог

Шарл — не бе успяла да опази братчетата си живи и не бе успяла да иде при тях до този момент — стоеше до капитан Бревити. Мечът й беше забит в труп под краката й и тя знаеше, че няма да може да го вдигне повече. Нищо не бе останало, нищо освен бушуващата болка в ставите й, в мускулите и гръбнака й. Жажда пълзеше към гърлото й и всеки отчаян дъх, който поемаше в дробовете си, бе изпълнен с вонята на мъртвите и издъхващите.

— Стегнете се, момчета и момичета — изръмжа Бревити. — Не знам колко са. Но бъдете сигурни: идват.

В този момент някой мина покрай тях — плещест и с тежка броня. Сержант Келоуз, последният от войниците на принца.

Провря се и застана вляво от Йедан Дериг, намести щита си и приготви тежкия си меч в другата си ръка. Незнайно защо появата му — така внушителна и самотна — смрази Шарл до дъното на душата й. Погледна наляво и видя Ян Товис. Стоеше твърдо, загледана напред, кралица, покрита с кръв… а колко от тази кръв беше на поданиците й? Но не, този въпрос вече бе маловажен. Без значение вече бе и това, че тя ги беше довела до този край.

— Всички свършваме някъде — прошепна Шарл.

Бревити я чу, погледна я, изплю кръв и отвърна:

— Това е истината, да. Единствената истина.

Шарл кимна и успя някак да вдигне меча си.

— Готова съм, капитане.

— Всички сме готови, войник.

Чу зад себе си тихо мърморене. Думите „всички свършваме някъде“ се понесоха на вълна, задържаха се, а войниците бавно се заизправяха и надигнаха оръжията.

Щом думите се понесоха по извитата линия на чакащите войници и най-сетне стигнаха до Ян Товис, Шарл видя как тя потръпна, а след това се обърна, за да погледне хората си, видя ги как се изправят, приготвят се за бой, видя израженията на състарените им в битката лица.

И тогава кралицата отстъпи назад, в празното. Една крачка, после още една — и изведнъж очите на всички се приковаха в нея. Светлопадът се изливаше зад нея. Можеше да е красива гледка, гледка на възхита и почуда. Но все едно бе престанал да съществува за Ян Товис, докато оглеждаше лицата им, докато впиваше очи в последните хиляда поданици на своето владение.

И тогава, пред очите и на родния си брат, кралицата коленичи. Не на Първия бряг — не пред този ужас, — а пред своя народ.

В кипящата рана на осем крачки зад нея изригна редица от върхове на копия и проряза въздуха. А след това през тъмното петно настъпиха воини в пълна броня.

— Проклятие — измърмори Бревити. — Това е тежка пехота.

Ян Товис се изправи и се обърна с лице срещу древния си враг. За миг сякаш бе оглушала за войниците си, които викаха да се върне при бойната линия. За миг Шарл си помисли, че може просто да тръгне напред, за да ги срещне, и видя как флангът отзад настръхна, сякаш готови да се втурнат напред към нея — един последен, самоубийствен настъп. За да умрат до кралицата си. И, о, как копнееше Шарл да тръгне с тях.

И тогава Ян Товис обърна гръб на врага и се върна при бойците си.

Първият ред на Лиосан излезе от раната, последва го друг. Крещяха нещо тези лиосани, крещяха победоносно, една-единствена дума, но Шарл не можа да я различи.

Гласът на Йедан Дериг прокънтя над виковете им:

— Всички редици! Пет крачки напред!

И ето, четири реда зад първата линия на лиосаните, ядро офицери, самотна фигура сред тях размаха меча си като да посече своите… и те натиснаха от всички страни. А там, отдясно, друга гмеж от воини се отдръпна, за да отвори пространство… и ето там, отляво, същото. Шарл зяпна, не можеше да разбере какво правят…

И изведнъж трите групи воини се стопиха в ослепително бяла светлина… и светлината лумна, а вътре в тази светлина огромни, смътни люспести очертания се сляха в едно. Блясък на огнени очи. Крила заплющяха като платна на бойна галера.

И драконът в центъра се извиси във въздуха.

„Всички свършваме някъде.“

„Всички свършваме тук.“

Щом централните редици се надигнаха, за да се сблъскат с предната линия на лиосаните, Йедан Дериг и сержант Келоуз до него натиснаха напред. Пет реда имаше между Йедан и въплъщаващия се дракон. Единственото му препятствие. Но това бяха елити, тежковъоръжени и безупречно дисциплинирани.

Видя другите двама соултейкън, по един от всяка страна, но за тях нищо не можеше да направи. Все още не.

Налетя срещу първата линия и мечът Хуст в ръцете му нададе вой. Оръжието бе пропито с драконова кръв. Пило беше дълбоко от червеното вино на кръвта на Хрътките. Окъпано беше в житейския край на хиляда войници на Лиосан. И сега се отърси от последните сдържащи го окови.