Стивън Ериксън - Сакатият бог

Вместо това го блъснаха с щит в хълбока. Уидал залитна, препъна се в оплетените крака и ръце на мъртъвците и падна.

Над него надвисна лиосан и замахна надолу с меча си.

Странна черна резка блокира удара като мълния… и лиосанът изрева в предсмъртна болка и рухна.

Над Уидал се надвеси полугола жена с лъснали от пот мускули. Държеше обсидианов нож, от който капеше кръв. Наведе се още и притисна лицето си в решетките на забралото.

— Крадец!

— Какво?!

— Бронята ми! Открадна я!

— Не знаех…

— Но се биеш добре, а има още врагове — тъй че вдигай си задника!

Сграбчи го за рамото и с една ръка го издърпа на крака. Уидал залитна, разкрачи се, нагласи щита и стисна боздугана.

Бяха обкръжени. Биеха се до последния.

Високо горе два черни дракона — откъде, в името на Гуглата, бяха дошли? — бяха в центъра на буря от белозлати дракони. Бяха раздрани, разкъсани, съскаха като котки и се мятаха в ярост, докато ги натискаха надолу и надолу.

Полуголата жена се биеше до него със змийско изящество, нелепите й обсидианови ножове съскаха като черни езици напред и се връщаха облени с кръв.

Смут прониза Уидал. Тази жена бе непозната… но това беше невъзможно. Изрева през решетката на забралото:

— Коя, в името на Качулатия, си ти?

Коленете на Шарл се огънаха и изведнъж тя вече лежеше на земята, в краката на сражаващите се. Беше изтървала меча си, а някъде под гръдния й кош изтичаше кръв. Опипа с треперещи пръсти раната — продължаваше навътре и навътре.

— Убиха ме.

— Можеш ли да дишаш? Поеми си дъх, жено! Поеми си дълбоко дъх, заповядвам ти!

— К… капитане?

— Чу ме!

Шарл не можеше да я види — беше някъде зад главата й — и гласът бе едва разпознаваем, но коя друга можеше да е? Земята под нея тръпнеше. Откъде идеше това потръпване? Като хиляда железни сърца. Туп. Туп. Вдиша зловонния въздух. По-дълбоко и още по-дълбоко.

— Капитане! Мога да дишам!

— Значи ще живееш! Ставай! Искам те с мен — до края, разбра ли?

Шарл понечи да се надигне и да седне, но се смъкна отново и изохка от болка.

— По-добре заклана, капитане…

— Точно така влизаш в проклетия клуб на губещите! Ставай, проклета да си!

Шарл се завъртя на една страна и успя да се надигне на четири крака.

Бревити продължи задъхано:

— Момиче без приятелка… Няма нищо по-лошо от това! Знаеш ли какво става, когато момиче е без приятелка?

— Не, капитане.

— Женят се!

Шарл видя някакъв меч наблизо — стискаше го труп. Пресегна се и изтръгна оръжието от мъртвите пръсти.

— Добре, капитане. Ще бъда твоята приятелка.

— До края?

— До края.

— Закълни се!

— Заклевам се!

Една ръка я хвана под мишницата и я надигна.

— Дръж се, мила. Хайде сега да убием няколко мъже.

Зевган Друлс беше убил притежателя на дълга си, а след това цялото семейство на кучия син. След това бе подпалил имението и с него всички записи за стотиците семейства, измамени и доведени до задлъжнялост от човек, който смяташе, че е в правото му да прави каквото му скимне с живота на толкова хора, колкото може да окове във вериги. По-натам Зевган бе запалил банката, а после и Централния архив — е, само половината, разбира се, но точната половина.

Не че някой можеше да докаже нещо, защото той не беше глупак. Все пак накрая се струпаха достатъчно подозрения, за да го пратят на островите затвори. Където бе прекарал двайсет и една години от живота си — до изхода. До похода. До този проклет бряг.

Беше твърде стар, за да се сражава в бойните редове, и сега седеше на хребета над Първия бряг, до десетината други в Гвардията на децата. Сакатите, старите, почти слепите и почти глухите. Зад тях, присвити в сумрака в края на леса, децата и бременните жени, както и твърде старите или напоследък — твърде тежко ранените, за да могат да продължат боя, а такава имаше много.

Зевган и групата му — с още десетината други отделения — чакаха да дадат живота си, за да защитят децата на шейките и ледериите островитяни. Децата и другите, но Зевган не преставаше да мисли за децата.

Е, знаеше, че няма да е кой знае каква защита — всички го знаеха всъщност, — но все едно. „Това зад нас са деца, гледат ни с уплашените си очи. Какво друго има значение?“

Микстър Фрил се присламчи до него и си избърса носа.

— Признаваш значи, а?

— Чу ме — тросна се Зевган. — Признах. Всичко. И пак бих го направил при това. Всъщност, ако не ме бяха тикнали на оня остров, изобщо нямаше да спра. Щях да подпаля всички банки и всички регистри, всички тлъсти имения и тлъстите им собственици, тлъстите им жени и мъже, и тлъсти каквото още там.