Стивън Ериксън - Сакатият бог

Хвърли поглед към нея. Слушаше ли го? Имаше ли нещо друго, което да слуша?

— Да продължим нататък — тази тема ме плаши. Друга велика представа ни чака, стига да се сетя за някоя. Змии значи? Е, разбира се, че е велика представа — момичето, което ни дава такива имена. Техни. Наши. Змии в пустинята. Дръзко е, като си помислиш. Змиите са адски трудни за убиване. Плъзгат се под крака ти. Крият се от очите ти.

— Тъй че… хм, а знанието? — продължи той. — След като знанието се превръща в немилост. След като на истината започва да се гледа като на осъждане, вместо на освобождение. След като просветлението започва да показва единствено мрачния патос на безкрайния ни списък от провали. И така нататък. Но тези възгледи, е, те идват от онези, които искат да окуражат невежеството — съдбовно важна тактика в задържането им на власт. Освен това истинското знание те принуждава да действаш…

— Нима?

Той замълча и се помъчи да го обмисли, но само го жегна страх.

— Права сте, да продължим по-нататък. Ако има нещо, което знам, то е, че за някои неща не искам да знам нищо. Тъй че… а, в приемането на неочакваните ни гости, ще говорим ли за героизъм?

Смайлс се люшна напред, изпънала ръка, и в следващия миг се смъкна на коляно. Ботъл зае позиция зад нея, за да й пази гърба, и късият меч в ръката му затрепери сякаш от само себе си.

Видя как Тар се запровира назад през гъстата гмеж. Лицето му бе по-мрачно от всякога.

— Корик! — сопна се той.

— Тук, сержант.

— Жив ли си?

— Засякох погледа на един — отвърна мъжът. Половината му лице беше плувнало в кръв, но не беше негова. — Хиени съм виждал да гледат по-разумно. — Посочи с кървавия дълъг нож в ръката си. — Онзи ефрейтор там го насъска…

Мъжът, когото сочеше, бе паднал на колене. От редовните. Як, с широки рамене, дръжка на нож бе щръкнала от дясната страна на гърдите му. Кипнала кръв течеше от устата и ноздрите му.

Тар огледа навъсено наоколо и погледът му се спря на Ботъл. Приближи се.

— Смайлс… погледни ме, войник.

Тя вдигна глава.

— Както каза Корик, сержант — не сме слепи и не сме тъпи. Видях как пак дава знак и му пуснах ножа.

Тар погледна Ботъл в очите.

Ботъл кимна.

— От дванайсет крачки. В тъмното, в тълпа.

Издъхващият ефрейтор беше отпуснал брадичката на гърдите си и сякаш бе зяпнал в коленете си. Коураб се приближи до него и го бутна. Мъжът се строполи. От устата и носа му бликна последната кървава пяна, преди тялото да застине.

— Двама ли свалихте? — попита Тар.

Ботъл усещаше омразата в погледите на струпаните наоколо редовни и потръпна, когато Коураб отвърна:

— Трима, сержант. Първите двама бяха за отвличане на вниманието, още двама дойдоха ниско отзад, към фургона. Аз свалих първия, Кътъл подгони последния — още го гони, предполагам.

— Навън? Дъх на Гуглата!

Смайлс се изправи, залитна като пияна, приближи се до мъртвия ефрейтор и си прибра ножа.

— Не е редно — измърмори тя и се обърна към тълпата. — Празни бурета пазим, проклети глупаци!

Някой подвикна:

— Не бяхме ние, десантчик. Онова беше бандата на Юмрука.

Ботъл се намръщи. „Блистиг. Богове на бездната!“

— Просто ни оставете на мира — каза Смайлс и им обърна гръб.

Кътъл се върна, засече погледа на Тар и с една ръка небрежно забърса окачения на рамото му арбалет.

Сержантът се обърна към теглещите.

— Хващай въжетата, войници — хайде, движение.

Смайлс се върна при Ботъл.

— Да избиваме свои. Не е редно.

— Знам.

— Пазеше ми гърба. Благодаря ти.

Той кимна.

Тълпата редовни се стапяше. Фургонът се затъркаля, отделението тръгна до него, а телата останаха назад.

— От лудостта е — заговори след малко Коураб. — В Седемте града…

— Няма нужда да ни го разправяш — прекъсна го Кътъл. — Бяхме там, забрави ли?

— Да де. Просто казвах. Лудостта от жаждата…

— Това беше планирано.

— Ефрейторът, да. Но не и онзи глупак, дето скочи на Корик.

— А другите отзад? Планирано беше, Коураб. Нечии заповеди. Не беше лудост. Изобщо не беше такова нещо.

— Говорех предимно за останалите редовни, дето се струпаха, щом замириса на кръв.

Никой не отвърна на това. Ботъл се усети, че все още държи късия меч. Въздъхна и го прибра в ножницата.

Шортноус взе оцапаната с кръв риза и я натика под хамута на кожения ярем, по ширината на ключицата си, където кожата му се беше протъркала и жулеше. Някой му бе донесъл ризата, мокра и топла. Кръвта по нея не го притесняваше много — той самият кървеше достатъчно.