Стивън Ериксън - Сакатият бог

Фургонът бе тежък. Още повече бе натежал с децата, които сега се возеха върху вързопите с храна. Но колкото и много да бяха, не беше толкова тежък, колкото трябваше да е, главно защото бяха измършавели до кости. Не му харесваше да мисли за това. От детството си помнеше гладни времена, но всеки път тате си идваше с нещо за дребосъците, а Шортноус беше най-малкият дребосък от всички. Коричка. Нещо за дъвчене. А мама излизаше с други майки и бяха заети по няколко дни и нощи, а после се връщаше, пребита понякога, разплакана понякога, но носеше пари и тези пари се превръщаха в храна. Татко му много ругаеше, когато тя правеше това.

Но всичко бе за да изхранят дребосъците. „Хубавите ми дребосъчета“, казваше тате. А после, години по-късно, когато гарнизонът се вдигна и напусна града, мама изведнъж вече не можеше да взима пари като преди, но въпреки това двамата с тате бяха по-щастливи. По-големите братя на Шортноус вече бяха заминали, двама от тях на война, а другият се ожени за вдовицата Карас, която бе с десет години по-стара от него и с която Шортноус правеше тайно любов с цялата си мощ, тъй че може би беше добре, когато избяга, щото на брат му нямаше да му е приятно онова, дето правеха зад плевника с Карас, кога пияна, кога не, но все едно, всичко беше забавно и…

Забеляза някакво момче да върви до него. Носеше торба. Ръцете му бяха окървавени и ги облизваше да ги изчисти.

„Ти ми донесе ризата, нали?“

— Не е хубаво, дребосък — рече той. — Да се пие кръв.

Момчето го погледна начумерено и продължи с близането, докато не ги изблиза до чисто.

… и по-късно беше чул как са убили единия му брат край Натилог, а другият се върна само с един крак, а после дойдоха пенсиите и тате и мама вече не трябваше да се бъхтят толкова, особено след като Шортноус също се записа във войската и пращаше две трети от заплатата си вкъщи. Половината от това отиваше вкъщи за тате и мама. Другата половина отиваше за брат му и жена му, защото се чувстваше виновен за бебето и прочие.

Все пак не беше добре да си гладен толкова млад, а да умираш от глад бе най-лошото от всичко. Татко му често казваше: „Ако не можеш да ги изхраниш, не ги прави. Кълна се в колеца на Гуглата, не е нужно да си гений, за да разбереш това!“ Определено не беше нужно и точно затова Шортноус продължи да плаща за дребосъка си, и все още щеше да плаща, ако не ги бяха уволнили и не ги бяха изкарали престъпници и дезертьори, и всякакви други имена, които армията измисляше за такива, дето не правят каквото им се каже да правят. Онзи изтърсак обаче вече трябваше да е достатъчно голям, за да си заработва сам. Може би всичко се беше оправило вече, прахът да е улегнал и прочие.

Хубаво беше да си мисли така. Вече беше заобичал Флашуит и Мейфлай, а не беше ли глупаво това, след като те бяха две, а той само един. Не че виждаше някакъв проблем в това. Но жените често се държаха странно за такива неща. И за много други неща също, поради което бяха такава голяма беля.

Впрегнатият в ярема вдясно от него залитна. Жена. Шортноус се пресегна и я вдигна на крака. Тя изпъшка за благодарност.

Та, жените. Виж, за жени можеше да мисли цял…

— Ти си Шортноус, а?

Погледна я. Беше ниска, с големи, силни на вид крака — виж, това беше лош късмет за нея, нали? Щото точно заради тях я бяха впрегнали в ярема като… като…

— Аз съм, да.

— Чух, че са ти отхапали едно и също ухо два пъти.

— Е, и?

— Ами, ъъ, как е възможно?

— Не ме питай. Беше по вина на Бред.

— Бред? Нефариас Бред? Бил си се с него?

— Може и да е било. Спести си дъха, войник. Виждаш ли тоя дребосък? Нищо не казва, щот’ е умен.

— Щот’ не разбира малазански.

— Все едно. Просто тегли и мисли за неща, за които ти харесва да мислиш. Да те разсейват от лошото.

— А ти за к’во мислиш?

— Аз ли? За жени.

— Да бе. Значи аз пък да мисля за красиви и умни мъже.

Шортноус й се усмихна.

— Не е нужно, момиче — имаш си един, дето върви тука до тебе.

Момчето се отдалечи и скоро се върна с още плат. Даде го на Шортноус, за да може да спре кървенето от носа си.

Татко му често казваше: „С жените никога не знаеш как ще реагират.“ Лошо. Не изглеждаше зле, а още по-доброто беше, че можеше с ругатните си да съдере кожата на бедерин. Можеше ли да има по-съблазнително съчетание? Едва ли.

— Сигурно си мислиш, че съм нещо като прокажен. Не съм виновен, че бях мъртъв по едно време, а може би да си бил мъртъв означава, че такива неща като да си жаден не те тормозят много. Не знам.